Каубойски набег в "бара"

През този половин век, откакто се занимавам и коментирам външнополитическите отношения, никога не съм преставал да се учудвам на аматьорството, на открито любителското отношение на хората от официален Вашингтон към проблемите на мира сего. Като се почне от откритата геополитическа неграмотност на висши американски държавници и се стигне до гръмки твърдения, лишени от всякаква логика, които бързо и жалко се провалят, външната политика на САЩ винаги ми е приличала на разгорещен каубой, нахлуващ с коня си във вмирисания на уиски и цигари "салуун" в  затънтено градче на Дивия Запад.
В това отношение могат да се приведат  десетки примери: да си спомним кървавите случки от Корейската война през 50-те години, когато САЩ пожертваха живота на хиляди свои синове, ей така за нищо, подценявайки азиатската военна хитрост; като минем през печалната агресия във Виетнам през 60-те, в началото на която обозепочившият американски президент Линдън Б. Джонсън заяви, че "Америка е достатъчно богата и за масло, и за топове" и бързо ще се справи с "червения" Виетконг; агресия, която струваше на САЩ 50 000 човешки животи и триста хиляди осакатени и наркотизирани млади мъже, за които трябваше да се открият десетки специализирани "клиники за ветерани" из цяла Америка. А военно-политическия резултат от тази авантюра беше, че освен Северен, и Южен Виетнам стана комунистически...
Да не говорим за по-скорошните примери: например за "аргумента", поради който Щатите нахлуха в Ирак и ликвидираха президента Садам Хюсеин, оставяйки зад себе си една опустошена, раздирана от религиозни междуособици страна. Въпросният аргумент беше "наличие на големи запаси от опасни химически оръжия", от които - разбира се - не бе открита и следа.
Да не говорим за наказанието срещу "непослушна Югославия", която - по разбираеми причини - не искаше да се раздели с провинцията си Косово, завършило с нахлуване на войски и бомбардировки над столицата Белград и други градове с американски бомби, изработени с  обеднен уран, чийто смъртоносни последствия не са уточнени дори и до ден-днешен.
Естествено имам свое обяснение на всички тези външнополитически "подвизи" на официален Вашингтон: за мен Щатите винаги са имали особена, затворена, ако мога така да кажа, "островна" психика. Те са безспорни господари на целия американски континент, както на Севера, така и на Юга, позволяващи си всякакви военни намеси - от открита агресия (Мексико), от демонстративно отвличане на законно избран президент на Панама (ген. Нуриега) или провеждане на жестока икономическа блокада (Куба) до почти явно организиране на държавни преврати като този в Чили (завършил с убийството на президента Алиенде).
В същото време Щатите са на хиляди километри от Европа и останалите части на цивилизования свят, така че глобалните политически проблеми не ги интересуват много-много, особено при положение че притежават могъща военна машина. Да си припомним само един факт: колко късно Чичо Сам реши да се намеси пряко във Втората световна война - докато светът даде над 50 милиона жертви, Щатите се разминаха с триста хиляди - едва десет пъти повече от загиналите войници от миниатюрна България... Но "историята не се повтаря, тя се римува", както е казал Марк Твен.
Позволих си това пространно встъпление, поради факта, че тези дни бившият държавен секретар (външен министър) на САЩ Хилари Клинтън си позволи да сравни руския президент Путин... с Хитлер - по повод събитията в Украйна и по-точно в Крим. Това ми напомни ироничния, но верен  постулат, известен като американския "Закон на Годуин" - че колкото по-дълго бушува един политически спор, толкова по-голяма става вероятността някой да сравни някого друг с Хитлер.
Същото стори и г-жа Клинтън, която заяви пред събрание на свои съпартийци, че последните политически ходове на Владимир Путин приличали на тези Хитлер в навечерието на Втората световна война. Според нея, по същия начин Хитлер е развивал тезата, че не се отнасяли достатъчно добре към етническите германци, хора немци по потекло, живеещи в държави като Чехословакия, Румъния и други места, и че той трябвало да отиде и защити своите.
Все пак Хилари Клинтън има известен политически опит (натрупан покрай игривия й съпруг) и в речта си пред своите бъдещи избиратели заявява, че "нямало сведения Путин да е толкова ирационален, колкото е бил немският диктатор". Както отбелязва журналистът от "Дейли Телеграф" Тимъти Станли в коментара си за злополучната реч на дамата - бивш външен министър, "вярно е, че обяснението на Путин за намеса в Украйна с цел защита на етническите братя наподобява аргументите на Хитлер". Но той веднага добавя, че сегашната "ситуация е сложна и почвата за исторически сравнения - крехка." Според американския коментатор, в очите на много етнически руснаци от Украйна "не  Путин и приближените му, а украинските националисти са истинските нацисти".
Ако погледнем фактите отблизо, ще открием, че "оранжевата революция 2", която успя да свали един демократично избран президент, наистина доведе до издигане на ключови държавни постове в Украйна на фашисти - открити русофоби. Например новият секретар на Съвета на Украинската национална сигурност и отбрана е Андрий Парубиу - съосновател на неонацистката Социал-национална партия на Украйна(СНПУ).
Друг съосновател на същата СНПУ е Олег Тягнибок, известен лидер на протестите от Киев, често обвинявал Москва в "еврейска конспирация". Освен тези фашизоиди, може да се спомене и името на новия заместник-министър на националната сигурност на Украйна - Дмитро Ярош, водач на групата "Десен сектор", която оценява Тягнибок като "мек либерал" и която по време на митингите демонстрира под флага на привържениците на украинските нацисти, известни още като "бандеровци". При това положение, задава си въпрос Тимоти Станли - "кои точно са нацистите? Етническите руски националисти, Путин? Или етническите  украински националисти, движещи се по ръба на фашизма?" Според коментатора отговорът не е особено приятен за "дълбокомислени" анализатори като г-жа Клинтън.
Ако г-жа Клинтън бе помислила, преди да прави сравнения, щеше да знае, че има огромна разлика между сегашните реакции на Москва за Крим и на фашистката клика от периода на Втората световна война. Щеше да открие, че Путин няма нищо общо с глобалната визия на фюрера за завладяването едва ли не на целия свят, за превръщането на Европа в гигантско жизнено пространство на германците. Освен това допреди две десетилетия Украйна е била част от Съветския съюз (Крим - част от Русия до 1954 г.), там живеят милиони етнически руснаци  и най-важното - на Кримския полуостров са разположени военни съоръжения от ключово значение за стратегическите интереси на Русия.
"С други думи - иронично отбелязва американският коментатор - една руска намеса в Украйна няма да бъде трамплин за нахлуване във Франция..."
И ред други западни наблюдатели отбелязват, че подобни сравнения са политически невнимателни, дори безразсъдни. Още по-лошо е, когато такъв провокативен език се използва при спор с държава като Русия - световна сила, разполагаща с ядрени оръжия с голяма мощност. Затова, лично аз, бях шокиран и от думите на един висш американски военен - човек с малка главица и простодушна физиономия на потомствен фермер, който заяви преди дни, че САЩ са готови "да помогнат и с военна  мощ" на усилията на ЕС по отношение на Украйна. Военна мощ - срещу кого, в името на какво и с цената на какво? Може би заради един неголям полуостров си струва да превърнем света в ядрено пепелище? Западът очевидно трябва повече да внимава с думите си.