Къде заровихме черешовото топче?

Не е много трудно всеки сам да си отговори на болезнения въпрос, свързан с най-емблематичното оръжие на българското свободолюбие. Може би политическата вакханалия на днешния ден е причината за тази забрава. Може би трябва да се огледаме зорко, за да открием тази тайнствена пещера в съзнанието на днешното поколение, в която се е спотаил незнайно защо борбеният български дух. И може би все пак ще се наложи и да поразровим тук-там, за да лъснат куп истини за това, че нещо ни тика към бездна, от която трудно бихме се измъкнали. Да живееш в разбирателство със съседите си е добре. Но още по-добре е да живееш с мисълта, че народът ни, нацията ни, българите все още имаме силата понякога да казваме "НЕ!".
Доживяхме и това - почти цялото правителство да клекне раболепно и да изгъргори дипломатическата формула "Мархаба, аскер!". Важното е, че се диверсифицирахме, че ни похвалиха, че ни обещаха, че ни омаяха с традиционните рахатлокумджийски тиради за пълноценно приятелство и добронамерена помощ. Финансова, разбира се. Все от категорията елементи на възстановяващия се османизъм - и като теория, и като налагаща се практика.
От историята знаем, че османизмът е проникнал в Европа, Африка и Азия сравително мирно. Така, както го изисква ислямската религия. Со кротце и со благо. А където е имало отпор - с ятагана като аргумент. Както е станало при нас, в една от първите европейски държави, родина на непокорното балканско християнско племе, назовало себе си българи.
Кой къде ходил, що е вършил и нагаждал тези дни, рано или късно ще стане ясно. По-главното е, че май днешните ни управници, ръководени не толкова от държавнически и не дори от лични политически амбиции, а от мъдри задокеански доктрини, правила, наръчници и ръководства за поведение, поднесоха на тепсия собственото си унижение. При това пред очите на целия български народ.
Неоосманистите имат ясни геополитически цели - разпростиране на културното, политическото и икономическото влияние върху територията на някогашната Османска империя, на основата на общото духовно и културно-историческо наследство, с което днешна Турция би се превърнала в регионална сила и дори в политически фактор със световно значение. В този контекст само глухите и слепите не биха разбрали отведнъж, че намирисва на нещо грозно и страшно. На това, което взе душата на Левски, Ботев, Бенковски и на още стотици поборници за святата Свобода. Нека не пропускаме и Боримечката с неговото странно наглед артилерийско произведение, възвестило края на една трагична епоха. Само че къде го потулихме това черешово топче?
Болезнен е този въпрос, нали?