Една уста с два езика

Новоизпеченият евродепутат от ГЕРБ-СДС Александър Йорданов постигна вчера нови висоти в антикомунизма и русофобията си. Руските политици лъжат, те са научени да лъжат, АЕЦ "Белене" не ни е нужна и бих подарил "тия руски реактори, които ги домъкнаха тук", на Китай или Венецуела, изля нови бисери по Нова вчера видният отвсякъде деец на пещерната десница. Ама той си давал само личното мнение. Красота, няма що - пратеник на България в ЕП с лично мнение, не с мнението на България. Та, по този повод да напомним едно друго негово мнение, очевидно - пак много лично, изказано със същия хъс по друго време и при друга политическа конюнктура.     

И още нещо - ето подписите на депутатите от Великото Народно събрание под решението от 14.11.1990 г. правителството да започне преговори за влизане на България в НАТО. С номер 93 в подписката "Подкрепям проекторешение НАТО" Сашо Йорданов е записал: "особено мнение". Тогава не е искал човекът да влизаме в НАТО. А сега публично иска нови бази на НАТО в България, за да "ни пазят от руската заплаха"! Многото лични мнения на едно място накрая май стават безлични.   

Медиите припомниха, че седесарят Александър Йорданов, вече евродепутат, през 1990 г. бил подписал с "особено мнение" за присъединяване на страната ни към НАТО. Мнозина приеха този факт, поизтупан от прахоляка на политическата фактология, като куриоз. Всъщност този момент от началото на неизбродимия тунел на т. нар. Преход е само част от Йордановите идейно-политически превъплъщения - от посредствен литературен критик, типичен представител на праволинейната комунистическа номенклатура от края на 70-те и през 80-те години на миналото столетие до злостен антикомунистически партиец. 

Преди години покойният литературен критик проф. Здравко Петров ми подари едно книжле - литературно-критически очерк от 60 страници, издадено в Шумен през 1985 г. За заглавие е използван известен шаблонен израз от социалистическата епоха - "По коловозите на времето". Изданието е посветено на 40-годишнината от създаването на литературен кабинет "Владимир Маяковски" и на литературния живот в Шумен след 9.IХ.1944 г. Автори са въпросният вече евродепутат Александър Йорданов, завършил през 1976 г. българска филология във Висшия педагогически институт в Шумен, и Иван Карадочев. 

Книжката впечатлява преди всичко с хвалебствения си патос - апология на победата на 9 септември. Като червена нишка през цялото четиво е прокарана идеята за благотворната роля на Априлския пленум за развитието на културата и в частност на литературата в Шумен. Още на първите страници четем изречения като: "Трудно бихме могли да си представим сформирането на литературния кабинет "Вл. Маяковски" веднага след Деветосептемврийската победа, ако неговите основоположници нямаха необходимата идеологическа подготовка, за да осъзнаят големите обществени задачи, които се поставят пред литературата при първите стъпки на новото обществено развитие."

Първото вътрешно заглавие в книжката е недвусмислено ясно: "С патоса на революцията". Още в началните редове тук е вмъкнато удобното умозаключение, от което ни става ясно за коя революция иде реч: "Наблюденията върху литературното развитие на Шумен след Деветосептемврийската революция, което се свежда предимно върху проследяването на историята на литературния кабинет "Вл. Маяковски", показва, че точно през този период най-пълнокръвно се осъзнават социално-икономическите и духовно-естетическите процеси в литературата, че дълбоките измерения на социално-психическите трусове, предизвикани от революцията, получават най-пълнокръвното си отражение в творчеството на писателите и поетите." Многословно, неточно и недобре структурирано изречение. Посредственият изказ на един амбициозен литературен критик, без да знае и самият той пред кого е угодничил. Това не би ни интересувало, ако под тези думи не се беше подписал един от първите лидери на СДС, изтупан сега от пепеляка, за да бъде натъкмен за Европейския парламент. 

След още няколко страници четем: "Ето защо при проследяването на историята на литературния кабинет "Вл. Маяковски" трябва да се оцени голямото значение на Априлския пленум на ЦК на БКП от 1956 г. за неговото развитие."

Под следващо вътрешно заглавие - "Априлският ритъм на поезията", четем: "И достатъчно е да се върнем в онези бурни дни и нощи на април 1956 г., за да почувствуваме истинския полъх на обновлението, да усетим върховното напрежение на умовете и сърцата, да се докоснем до пулса на времето... В литературния живот на Шумен април 1956 г. е символ на промяната, на събуждането на стария литературен дух, на разкрепостяване на поетическото мислене. Десетилетията, изминали от тези паметни дни, недвусмислено показват историческия смисъл на промяната."

На коя промяна, г-н Йорданов, на онази, за която сте написали тези думи, или на промяната, за която се напъвахте в парламента през 90-те години - промяната, която някой като вас нарече "демократичен преходен период", в чиято тиня натикахте страната без надежда за измъкване от тази ситуация?

В текста от книгата "По коловозите на времето" под следващо вътрешно заглавие - "Творчеството на шуменските писатели", четем: "През втората половина на петдесетте и началото на шестдесетте години настъпва истински подем на белетристичните жанрове. Април 1956 година разкрива нови, изкуствено задържани до този момент, творчески сили в местните художници на словото и с възстановяването на ленинските норми на партиен живот се възстановява и жизнеността на старите разказвачески традиции на града, където се ражда първата оригинална българска повест."

По-надолу разсъжденията за обновителната роля на Априлския пленум не спират: "В областта на литературната критика Априлският пленум на ЦК на БКП от 1956 г. внася нов дух, открива простор за нови идеи, за творческо продължение на голямата критическа традиция, за разработването на проблеми, които в периода на догматизма са активно потискани, отричани."

Като последователен марксист-ленинец в попрището си на праволинеен литературен критик Александър Йорданов заедно със своя съавтор обобщава: "През своите четиридесет години литературният кабинет "Вл. Маяковски" е и остава най-важният център в окръга за разпространяване на идейността на социалистическата литература. По страниците на вестниците "Освобождение", "Коларовградска борба" и "Шуменска заря" могат да се видят стотици информации за организирани литературни четения в трудови колективи и младежки бригади, за проведени срещи с изтъкнати поети и писатели."

Литературна критика ли се нарича това? От позицията на изминалите вече 34 години от издаването на тази невзрачна книжка по-скоро бихме го определили като долнопробно интелектуално угодничество. Дали си искрен, когато възхваляваш с цяло гърло някого или нещо, показва времето. Да, то лекува, но написаното остава, за да свидетелства.  

Заглавието "По коловозите на времето" в днешно време няма да го откриете сред литературно-критическите активи на Александър Йорданов. То е в строго противоречие с демонстрираните негови политически възгледи на злостен десен човек - човек с една уста, както при всички нормални хора, но с два езика, съжителстващи в нея. Първият език се увива в добре ориентирани поклони, превъзнасяйки принципите на социалистическия реализъм и пълзящ по пиедестала на Априлския пленум. Този език сега спи в  блажено спокойствие като след добре свършена работа. Сега е ред на втория език, който скача като побесняло куче срещу ръката, пред която някога Александър Йорданов е угодничил. Тези подскоци са всъщност специфични стъпки от танца на безгръбначните. От всички довчерашни комунисти най-нагли се оказват антикомунистите.

Г-н Йорданов, на кой от двата езика в устата ти си вярваш?