Българската сабя

Дали заради всеобщата умора или заради калпавото време, в което живеем, все по-рядко ни се случва да възкръсваме от човешките думи. Словото почна да лъже, макар не такава да е била първата му същност. Защото освен комуникация, словото е било и вдъхновение, образ на сърцето и душата, понякога даже изпято в песен. Спомнете си песента за онази Руфинка, дето е болна легнала...
Онзи ден, на Деня на българската храброст, Никола Камбуров, един прекрасен човек, мой приятел, бивш офицер и сегашен кмет на селото Голямо Дряново, където се намира географският център на милата ни България, ми каза следното: "Без нужда не я изваждай, без слава не я прибирай!" Това било заклинанието на българската сабя. Бях поразен от откровеността на тези думи, на този воински завет! Усетих тръпка по кожата си, както усещам тръпка винаги, когато видя хеликоптер в небето, защото някога служих в Пловдив във вертолетния полк.
"Без нужда..." казва заклинанието. Без колко нужди в отечеството вадихме саби?! Бихме се без нужда, вместо да строим, унищожавахме построеното от поколения българи. Бяхме горди с постигнатите победи, без да се замисляме, че побеждавахме други българи. "Никоя победа не връща мъртвите...", стенеше от окопите подпоручик Димчо Дебелянов. Макар това да беше на друг фронт, в други окопи, срещу френските мъже, той бе разбрал истината за глупавата омраза или по-скоро за политическите игри на тогавашните империи. С какво са по-различни днешните времена? Нашите деца не отиват да гният в окопите, но отиват с радост да гният като чистачи на кухните, тоалетните или да гледат застарели хора в пустата чужбина. За да пращат пари на застарелите си родители в пустата България. Които пък умират с горчилка за залеза на живота си, който иначе изживяха, градейки една нова и друга България.
Знам, че в това, което казвам, има повече патос, но не мога да преглътна истината. Понякога патосът препокрива истинските факти и е глупаво ако мълчим, защото нуждата ни кара да извадим бляскавото острие на сабята. Там винаги има патос, даже увенчан с трагизма на една възможност да загубиш живота си. За теб винаги пеят песни, когато загубиш живота си със сабя в ръка. И винаги те проклинат, дори да си загубил живота си със сабя в ръка, ако си използвал оръжието да поробваш човешкото сърце. Ето къде играе слънцето по острието на сабята.
На това острие се крепи границата между слава и позор. Затова на острието на сабята е написано и друго "...без слава..." Кой днес ще разкаже за славата на последните двадесет години? Славата на крадците, измамниците, които разсипаха държавата? Наистина те победиха, но не друг, а българския народ. Превърнаха го в шепа нещастници, които треперят за хляба и псуват отечеството си. Това ли беше "освобождаването" от тоталитаризма?
Днес сабите са прибрани! Днес има банки, държавни учреждения, чиновници - цяла сюрия от хорица, готови да вземат и последния залък от ръката на човека, забравяйки, че те са от същия биологичен вид. Да не би те да нямат нуждата да се хранят по три пъти на ден? Имат я, но като издевателстват над другите "по-нисши" хорица, те захлебват. Това е пътят, истината и животът! После се чудим защо в селските кръчми има портрети на Тодор Живков. Пак добре, че не раздават оръжие. Като острата сабя, за която почна реч.
Всъщност острата сабя трябва да бъде атрибут на благородството. С нея гвардейците трябва да приветстват държавния глава или да омайват младите момичета. Няма за какво да се избиваме със саби. В България не сме врагове. Поне аз така мисля! Защото, ако сме врагове на икономическа основа "тотално бедни - безобразно богати", тогава трябва и ние да вадим сабите. Щото изглежда безобразно богатите са ги извадили. Все пак е нужно да има социална справедливост. Нали затова човечеството се развива цели двадесет столетия след Христа, който каза, че всички сме еднакви пред Всевишния.
Такива работи...