Памет
Българските поети и техните убийци
През територията на мъртвите творци се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си
/ брой: 186
доц. д-р Петър Ненков
Казват, че България била земята на убитите поети! През територията на мъртвите творци се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си...
След жестокия атентат в църквата “Света Неделя” на 16 април 1925 г., извършен от бойна комунистическа група, наранил и убил стотици офицери от войните и невинни граждани, властта в България въвежда извънредно положение. Започва небивал „бял терор”. Целта е да се унищожи комунистическата партия и нейните съюзници.
Покрай виновниците за атентата са убити и безследно изчезват хиляди невинни хора, превърнали се в нещастни заложници на жестоката класово-партийна борба между два настръхнали от омраза, свята.
Пропадат безследно в полицейски участъци
и в казарми или са простреляни по улиците от наемни убийци такива светли умове и талантливи творци, като народният представител Тодор Страшимиров, брат на видния писател Антон Страшимиров, имал смелостта да изобличи злодеянията на режима на професора-кръволак Александър Цанков от трибуната на парламента, земеделският политик Петко Д. Петков - брат на Никола Петков, Васил Пундев, Николай Петрини, Вълчо Иванов, Васил Карагьозов, Гео Милев, Христо Ясенов, Сергей Румянцев, Иван Минков и много други.
Всред тях с особена яркост свети името на Гео Милев. Потресен от терора, залял страната, след Септемврийското въстание-1923 г. той, префиненият естет, поклонникът на западноевропейската култура, промени радикално своя мироглед. И без колебание преминава от света на фалшивия блясък и лустро от другата страна на барикадата при синеблузите работници, които угасваха бавно в мрачните коптори, за да напише поемата си “Септември”. Тя зашлеви звучен плесник на тържествуващата реакция. В започналото да излиза през януари 1924 г. списание „Пламък“ Гео Милев печата статии и стихове, с които заклеймява зверствата на правителството на професор Александър Цанков над българския народ .
Заради това списанието е конфискувано, а след това и забранено, а Гео Милев е осъден на 1 година тъмничен затвор, глоба от 20 000 лв. и лишаване от граждански и политически права за 2 години. Той решава да обжалва делото пред Апелационния съд, но на 15 май е извикан за „малка справка“ от полицията и изчезва безследно. Останките му са открити през 50-те години на миналия век в масов гроб край София. Разпознат е по изкуственото око, поставено му по време на операциите в Германия. Белезите от насилие, както и показанията на генерал Иван Вълков пред съда, доказват, че Гео Милев е бил брутално удушен с телена примка.
В тези страшни дни и нощи, когато
черните камионетки на смъртта обикалят
като зловещи призраци на смъртта, улиците на София, един смел публицист с изтънени европейски маниери не си затвори очите, както някои други и заклеймява терора. Този журналист е Йосиф Хербст - главен редактор на вестник “АВС”, зет на Екатерина и Петко Каравелови. Дръзкият му публицистичен стил в ярките памфлети оскърбяват мислещите се за “богоизбрани” политици и парвенюта.
Безпощадната му ирония е като “трън“ в очите на военните и ВМРО, извършили деветоюнския кървав преврат срещу земеделското правителство на Александър Стамболийски и те решават съдбата му. След неговата смърт, съпругата му Виола Каравелова не се примирява със загубата и полудява.
Вледеняващите кръвта кланета и ужаси карат писателя Антон Страшимиров да възкликне потресен: „Клаха народа, както турчин не го е клал!” Срещу тази сляпа жестокост се изправят като гранитни скали, крехките на външен вид творци. Със своята будна гражданска съвест те не се уплашват да заклеймят зверствата на настъпващата у нас реакция.
Срещу изстъпленията на шпиц командите издигат своя гневен протест изтъкнати представители на световната култура, като писателите Ърнест Хемингуей, Максим Горки, Анри Барбюс, Ромен Ролан и други.
С личният си пример и саможертва поетите повеждат народа на борба, развенчават фалша и демагогията на властта и ускоряват нейното падане от политическата сцена. Въпреки парализиращия страх, сковал земята ни, те намират сили да кажат: “Не на кървавия терор над българския народ!”
Те биваха изгаряни от садистите в пещите на Дирекцията на полицията, давени в речни шлепове, разстрелвани без съд и присъда, душени с телени примки в сумрачни казарми. Днес никой не знае къде са гробовете им, но тяхната смърт не отиде напразно, защото те вярваха, че за тяхната вяра бронебойни куршуми няма открити.
И нито „черните” капитани, нито брадатите македонисти, нито окървавените фелдфебели можеха да спрат мечтите им. Възправени срещу бруталната сила, срещу подлостта и предателството, поетите се оказаха по-силни от нея, въпреки, че
не стреляха с куршуми, а със слово
На 23 юли 1942 г. Никола Вапцаров е осъден на смърт за конспиративна дейност срещу властта. Молбата му за помилване е оставена без последствия от цар Борис III.
Още същата вечер е разстрелян със своите другари Атанас Романов, Антон Иванов, Антон Попов, Петър Богданов и Георги Минчев от екзекуционен взвод в зловещия тунел на Гарнизонното стрелбище в София. Преди залпа, осъдените на смърт смело запели Ботевата песен „Тоз, който падне в бой за свобода, той не умира”.
Палачите на Вапцаров били убедени, че след неговата смърт той ще бъде обречен на забрава, но жестоко се излъгали, защото стиховете му докосват сърцата на милиони българи и до днес се рецитират на тържества, а името му възкръсва, като жар птицата Феникс, въпреки опитите да бъде зачеркнат от историята ни.
От неговата трагична смърт изминаха 77 години, но явно, че стиховете му стряскат насън и наяве профанираните днешни “величия” в литературата ни, които, уплашени от непомръкващата слава на Вапцаровата поезия, се помъчиха да издигнат стена между нея и народа. За целта те използваха днешното време на преоценка на близкото минало и историческите кумири в него. Време, в което свободата на словото се третира като слободия и с лека ръка редица „журналисти” омаскаряват всичко свястно и неосквернено от калта и помията.
Въпреки опитите им да зазидат гласа на поета и да се превърне той в немощен предсмъртен вопъл, безследно затихнал в каменната глухота на затворническите стени,
Вапцаров днес е жив и актуален повече от всякога
със своите “Моторни песни”.
Често пъти се питам как офицерите-садисти от зловещата Трета секция на Военното министерство - майор Димитър Порков, капитанът от 4-ти артилерийски полк Кочо Стоянов, поручик Димитър Радев, капитан Иван Кефсизов, поручик Тома Прендов от железопътното училище, поручик Стилиян Тошев от 6-та пехотна дружина и поручик Сава Куцаров от лейбгвардейския конен полк, са галели след „работа” бременните си жени и децата си със същите ръце, с които са стягали телените примки около вратовете на своите жертви?! Опитвам се да си представя техните жертви - смазаните от жестоките инквизиции поети и публицисти Гео Милев, Йосиф Хербст, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Никола Вапцаров …
Едните юначно запретнали ръкавите на окървавените си ръце, другите - изправени до стената за разстрел, с високо вдигани чела.
Последните думи на поетите, изстреляните от упор в лицето на палачите и песента им винаги ще стряскат спокойния им сън и ще горят душите им с нажежено желязо, от което спасение няма - ни на земята, ни на небето!
... Нали помните? През територията на мъртвите поети се стъпва тихо, на пръсти. Шапките се свалят и всеки сам остава със съвестта си!
Фейсбук