И само онова щурче
/ брой: 111
Към стихосбирката "Единствена любов" на Христо Черняев се отнесох с пристрастие, което много рядко проявявам. Неведнъж съм казвал, че в ръководения от мен Национален литературен салон гостуват автори, получили персонална покана от мен, което ще рече, че самопоканването не се зачита.
Христо Черняев е един от поетите, които срещнах в най-ранна младост. И сега си спомням нашия разговор с него пред книжарницата "Максим Горки" в Благоевград в средата на миналия век и колко вълнуващи бяха тези срещи за мен с най-младата генерация в българската поезия. Оттогава, та досега словото на Христо Черняев е било винаги в полезрението ми. Ето затова, когато се появи тази негова "Единствена любов", си рекох, че трябва да гостува на салона. Единствената му любов е съвкупност от цялата многолика наша любов към родина-отечество, роден край, род, майка, челяд и всичко, наречено люлка на нашия живот. Той ми е бил близък тъкмо с тази близост до реалните стойности и значения, които са под краката ни, в погледа ни, в мислите, в кръвта, в сърцето. Отечеството като събирателен образ. Ето затова е казал, а аз ще цитирам:
Едва ли ще намеря точно име
на чувството, което ме изгаря.
Христо е драматичен поет, човеколюбив с умилителни думи и жестове към близки, към всичко, което го заобикаля, което дава смисъл на живота му. Затова така болезнено говори за нашата забързаност: "Като че ли не ни е отредено/ да бъдем хора... Добре дошъл, довиждане и краят/ отрежда, че не ще се видим вече." И тъкмо накрая той изрича горчиви думи:
А кучетата все по-злостно лаят
и погледа премрежва дълга вечер.
И само онова щурче всевластно
над време и живот стои под прага
и пее колко всичко е прекрасно.
Пее и не ляга.
Ето затова поставих за заглавие на този мой отзвук от лиричната книга на този естествен, обичлив и влюбен в природата и всички ниши на тази природа поет, наречен поетът на България - Христо Черняев.
Поезията на този певец на природата е толкова осезаема от изреченото, споделеното, че всеки българин може да каже за такива строфи, че се отнасят за него, че той се оглежда в тях, а това вече е знак за присъствие в духовната държава, за каквато ни определи акад. Лихачов. Поет, който казва, че в сърцето си има болка, а в болката си стих. И затова поетът е споделил, че:
Поезията не пресеква
във въздуха,
в пръстта,
във виното.
Тя е в копнежа
на Родината,
като щурчето
неусетна.
Щурецът, който е в нашите песни и въздишки, в нашите болки и вълнения, невидимият песнопоец е нашата емблема. Затова си мисля, че са достатъчни тези мои думи, искам да общувам с чистата Единствена любов на Поета. А това ще направи чудесният приятел на българската поезия, на Христо и на мен актьорът Вели Чаушев.
Книгата ще бъде представена в НЛС "Старинният файтон" днес, 14 май, от 18 ч.