Деца на слънцето
При ловджиите от Източни Родопи
/ брой: 280
Винаги съм усещал пътуването в Източните Родопи като слизане по нанадолнището на историята - тук е светилището на Перперек и това на Татул, на всеки връх има тюрбе, в селата обитават алиани и българи мохамедани, шиити и сунити, християни от всякакви вери, а на всяко мое - тукашните събори, като например това в Елмалъ баба, никаква вяра не може да попречи на местните хора да споделят курбана и пилафа, чевермето и сладките приказки, както е било от векове и хилядолетия. Деца на слънцето - това са хората тук - не напразно светилищата им са все по високите места и целият им живот и поминък са възхвала на небесното светило.
Говорим си за тези неща с Димитър Стойчев, председател на дружинката в с. Равен от ловно-рибарското сдружение "Родопи" в Момчилград. Шарена дружинка, 64 души от Равен, Биволяне, Врело, Чобанка и много махали, както и мнозина от близки и далечни градове, за които ловът по тези места е възможност да не късат с корена си. Миналата година са паднали 32 прасета, сега също се готвим за групов лов на дива свиня - особеното е, че Иван Петков, председателят на Националната ловно-рибарска организация, е приел поканата да ловува с местната дружинка. Този път обаче групата е голяма, затова се разпределя с две бележки на две ловища - едното в Гьолджика, което наричат на майтап Дядовата ръкавичка поради изобилието на разнообразен дивеч, и край Татул. Всички гледаме с упование на гоначите Славчо Каменов, Димитър Топалов, Фари Мехмедали, Нуртин Изет и други, на кучетата, които водят. Тръгваме - с Пламен Лалев сме гости, другите в джипа са Реджеп Шевки, Фикрет Мюмюн и Фикрет Реджеп. Заставаме на пусиите - моята е втора, златно място, както ми казват домакините и както скоро ще потвърди гонката. Още като я приближаваме величествен лопатар се вдига на сто метра от нас, разтърсва с мощни рога мъглата и се отдалечава. Заставам на пусията, крачките на Фикрет замират зад мен и в същото време на поляната от мъглата изплува силуета на шилар - бързам да го снимам, та и да не ми повярва някой да има какво да му покажа. След двайсет минути чувам и после виждам едра лисица да препуска - кой знае защо срещу гоначите. Изпровождам я с изстрел и веднага съжалявам за прибързаността си - все пак чакаме прасета! Но не ми остава много време да се ядосвам - кучетата лаят отривисто, наближават, на поляната отдясно препускат две сърни и прекрасен сръндак, и когато посягам пак към фотоапарата, чувам дългоочакваното трополене по склона. Няма съмнение - прасета, изникват от мъглата като изстреляни, в галоп, пропускам първото с мисълта, че това може би е майката, стрелям във второто, разстоянието е около 20 метра, то пада на колене, но пак се изправя и хуква. Нямам време да го проследявам, третото вече потъва в туфата хвойна, повеждам четвъртото и стрелям, то се сурва по склона на една страна, броя другите, докато презареждам - пет, шест, седем, осем... Когато затварям пушката по вървището се вият кълба мъгла след сюрията и само на трийсетина метра по-надолу се долавя тъмната грамада на падналото прасе. Изстивам около час от вълнението, и кучетата докарват ново - по малко от тези в първата сюрия, гръмвам го. Минава още час - и се появява още едно, гръмвам и него. И оставям настрана пушката, празна и скършена - човек трябва да има и съвест, нали...
После разбирам, че и Реджеп Шевки е гръмнал две, а истинският герой на този ден е Байрам Хасан Иляз - той е повалил вълк, и всички го подкокоросват да се обади на негов роднина овчар да коли агне по този случай.
Снимки, трапези, поздравления - знаете как е. Така е и в Източните Родопи, когато човек осъзнае, че тук не само слиза по нанадолнището на историята, но и се качва по нанагорнището на приятелството.