Човек е сам до сърцето на Земята
Лилия Абаджиева поставя "Фауст" като носталгичен призив към възвишеното като липсващо съдържание
/ брой: 76
Сред тъмата на реалността и непостижимата същност на живота Фауст - гениалният индивидуалист, устремен към безграничното знание и безграничното щастие, набира смелост да "излезе" в света. Спорът за доброто и злото, за душата и горчивия плод на познанието довежда при него Мефистофел - част от онази "сила, която вечно желае зло и винаги твори добро". Великата утопия на Гьоте ни кара да вярваме, че съществува известна точка на духа, от която нататък животът и смъртта, реалното и въображаемото, миналото и бъдещето, предаваемото и непредаваемото, високото и низкото престават да бъдат схващани като противоречия, смята режисьорката Лилия Абаджиева, авторка на първия български театрален прочит на "Фауст". За нея театралното битие на "Фауст" е огромно интелектуално огледало, в което самопознанието има по-голяма стойност от познанието, носталгичен призив към възвишеното като липсващо съдържание, но и квинтесенция на човешкото същество във вечното му страдание между небето и земята, между божественото и демоничното, във вечния му копнеж по абсолютното. Именно това особено пътуване на човека и съпровождащото го изкушение в "големия" и "малкия" свят бележи парадигмата на театралното лице на "Фауст".
Този спектакъл на Лилия Абаджиева несъмнено поставя същностните въпроси за живота и смъртта, за смисъла и цената, за истината и непостижимите желания, като тази философска натовареност е "облечена" в пъстра, многолика и вихрено променяща се театрална форма. И във "Фауст" присъстват образите-емблеми за режисьорския стил на Лилия Абаджиева - немите сцени, в които действието изключва словото (тук една от най-впечатляващите е редицата седнали хора, ядящи ябълки със застинал в далечината поглед); повторението на едно и също движение като знак и символ на непостижимото; децата като образ на първичното; водата като раждащ и пречистващ елемент; пронизващата светлина.
Внушително е сценичното присъствие на Михаил Мутафов в ролята на Фауст. Актьорът не пресъздава своя герой, той го представя в цялата дълбочина на трагичната незадоволеност, в цялата страст към непостижимото съвършенство, в цялото горчиво разочарование от несъществуващата любов, в цялото прозрение за безсмислието на живота, страстта и високите стремежи. В продължаващия през целия спектакъл диалог с изкусителния, но може би малко прекалено театрален Мефистофел на Стоян Радев, Михаил Мутафов като Фауст надмогва изкушението от дълбокото философско и поетично слово на произведението и поднася всички размисли, страстни възражения и търсения на своя герой като истински вътрешно изстрадани, чисто човешки терзания. Той успява да изгради усещането за титанична и едновременно трагична вътрешна борба със себе си и със света. Впечатляващо със своята прецизност и професионализъм е и сценичното присъствие на Гергана Плетньова, Тони Карабашев, Пламен Димитров, Васил Читанов, Веселина Михалкова, Христо Христов, Свилен Стоянов, Теодора Михайлова, Даниела Викторова, Владислав Виолинов, Александър Илинденов, Нели Вълканова, Юлияна Чернева, Иван Димитров.
В това представление Лилия Абаджиева, чиито спектакли винаги са се откроявали с впечатляващи визуални решения, е впрегнала всички съвременни технологии за визуално въздействие, за да постигне напрегнатата, магически взривна атмосфера на "Фауст", в която къкрят хиляди грехове, стотици изкушения и примамки, безброй възможности за щастие и нещастие. В този смисъл спектакълът поразява с визията си (сценографията е на Васил Абаджиев), но и със сложното и задълбочено изследване на проблема за смисъла на живота и вечността на духа.
Вечната борба между истината и изкушението - Стоян Радев (Мефистофел) и Михаил Мутафов (Фауст)
Човек е сам до сърцето на Земята - Михаил Мутафов в сцена от спектакъла
Силата, която вечно желае зло - Стоян Радев в ролята на Мефистофел
Снимки ДТ "Стоян Бъчваров" - Варна