Магията Габриел Гарсия Маркес

През далечната 1970 г. бях на специализация в Англия и там от един български приятел за пръв път чух името на Габриел Гарсия Маркес. Говорехме за книги и той ми каза, че чел на руски превода на "Сто години самота" и че този автор щял да получи един ден Нобелова награда за литература. Великият, единствено нефилмиран роман на писателя малко по-късно, през 1978 г., беше издаден и на български език в прекрасния превод на поета - испанист Румен Стоянов. Към първото издание предговор написа днес сякаш забравеният талантлив майстор на прозата Васил Попов (неговият роман "Низината" до ден-днешен е с рекорден и непостижим тираж от 200 000, а прекрасната му повест "Малката мина" беше разгромена лично от Тодор Живков). За кратко време Маркес стана  икона и в българската култура.
Според мнозина биографията му сякаш е разказана в историите за Макондо - макар и в стила на "магическия реализъм", който по-късно беше изтълкуван като една ранна форма на постмодернизъм. Неговото "Макондо", където е роден на 6 март 1927 г., се нарича Аркатака, петдесетхиляден град в Колумбия. Роден е в семейството на , телеграфист, хомеопат и аптекар по професия и поет по душа и отгледан от родителите на майка си. Тук литературната препратка е към "Любов по време на холера", откъдето сякаш може да се научи повече за любовта на Габриел Елигио Гарсия и Луиза Сантяга Маркес, докато нейните родители - доня Транкилина Итуаран и полковник Николас Рикардо Маркес Мехия, също имат свои литературни прототипи. Маркес споделя либералните възгледи на Полковника, който му оказва голямо влияние в неговите ранни години, наред с бабата и нейния причудлив маниер за разказване на истории.
Маркес започва да следва право и да се занимава с журналистика. Чете Вирджиния Улф и Уилям Фокнър, живее във Венецуела и дори участва в преврата, свалил президента на страната. През 1958 г. се жени за Мерседес Барча Пардо, дъщеря на аптекар и внучка на имигрант от Египет. Пътува с нея из Съединените щати, Мексико, а преди това посещава Европа. Раждат им се двама сина Родриго Гарсия, филмов и телевизионен режисьор, и Гонсало Гарсия - графичен дизайнер.
Първия си кратък роман (новела) "Буря от листа" пише цели седем години и го издава през 1955 г. Там за пръв път се появява името на Макондо, който ще стане една от световните литературни столици. "Сто години самота" е написан за петнадесет месеца и издаден през 1967 г., преведен е и веднага става и световен хит - романът е издаден в тираж 30 милиона екземпляра. Американският писател Уилям Кенеди, познат у нас само като съсценарист на "Котън клуб", като че ли най-сполучливо обобщава значението на "Сто години самота", като го нарича "първото литературно произведение след "Битието", което трябва да стане задължително четиво за цялото човечество".
Габриел Гарсия Маркес заживява със семейството си в каталонската столица Барселона. Популярността му расте и главно на нея и на общите литературни интереси се основава приятелството му с Фидел Кастро. По същото време, през 1976 г., в един киносалон в Мексико Сити двамата с Марио Варгас Льоса си разменят юмручни удари, с което се поставя началото на прочутата им вражда, продължила до смъртта на Маркес и сравнима с враждата между Гор Видал и Труман Капоти. Поводът, ако историята е вярна, е почти комичен: Льоса бил изоставил жена си Патрисия (за която и досега е женен!) заради някаква шведска красавица в Барселона. Има доста странни неща в тази история, защото Маркес бе кръстник на втория син на Льоса. Преди четири години, когато Льоса получи Нобеловата награда за литература, Маркес му изпраща поздравително съобщение и обявява, че двамата вече са равни като творци. Когато научава за смъртта на врага си тези дни, Марио Варгас Льоса му отдаде дължимо признание: "Умря един велик писател, който внесе в литературата на нашия език огромни знания и престиж. Романите му ще го надживеят и ще продължат да печелят читатели от цял свят." От известните латиноамерикански писатели Маркес беше близък с Карлос Фуентес.
Дълги години - заради антиимпериалистическите му възгледи, а вероятно заради Куба и Кастро, на Маркес му отказваха американска виза, докато Бил Клинтън не беше избран за президент. Той отмени забраната, защото "Сто години самота" била... една от любимите му книги.
През 1971 г. Маркес завършва "Есента на патриарха", но я публикува през 1975, когато се премества със семейството си в Мексико Сити, а през 1981 г. издава "Хроника на една предизвестена смърт". Франческо Роси снима по романа филм с Орнела Мути, Антъни Делон, Ирене Папас, Джан Мария Волонте. Но филмът нямаше особен успех, което се отнася и до всички адаптации на творбите на Маркес за големия екран.
 През 1982 г. му беше връчена Нобеловата награда "за романите и разказите му, в които фантастичното и реалистичното са съчетани в един богато сътворен свят на въображението..." Речта му "Самотата на Латинска Америка" напомня словото на Хари Синклер Луис, първия американец, спечелил Нобел, като отдава дължимото на трима свои велики предшественици - Пабло Неруда, Томас Ман и... разбира се, Фокнър. Сред любимите му автори са още Хемингуей и Кафка.
Последните романи на Маркес бяха "Генералът в неговия лабиринт" и "За любовта и други демони".
От 1999 г. Гарсия Маркес страдаше от рак на лимфните жлези и през 2000 г. дори обявиха смъртта му. Говореше се, че пише нови романи, но литературната му агентка отрече това. По-малкият му брат Хайме сподели, че страда от старческа деменция и вече не е в състояние да пише, дори да довърши започнатите мемоари. Смъртта най-сетне го настигна на 87-годишна възраст, на 17 април 2014 година. Той почина от бъбречна недостатъчност и пневмония в Мексико сити.
Макар за "магически реализъм" да се говори още през двадесетте години на двадесети век в Германия, описвайки така сюрреализма, а Алехо Карпентиер още през четиридесетте години да говори за "удивителната реалност", идеята за магическия реализъм се наложи с Маркес и "Сто години самота". Както Урсула Ле Гуин коментира: "Идеята, че само реализмът е литература, а всякаква друга проза не е литература, силно се разколеба, когато в Южна Америка се появиха магическите реалисти. Когато се е появил един Гарсия Маркес, човек не може да продължава да пише по старому."
Нашата представа за Колумбия и за света изглежда се изчерпва с Маркес и неговите книги, въпреки че сред прочутите световни автори са и други колумбийци като Фернандо Гонсалес Очоа или Фернандо Вайехо и Херман Кастро Кайседо - най-продаваният автор в родината си след Маркес. Макар че за мнозина всъщност Колумбия е Шакира. Тези дни, покрай съболезнованията на президенти, държавници и други величия, и тя даде израз на своята скръб с думите: "Скъпи Габо, веднъж ти каза, че животът - това не е това, което е преживял човек, а това, което той помни и може да разкаже за него. Твоят живот, скъпи Габо, ние ще запомним като уникален и неповторим подарък и като най-оригиналният от всички разкази. Трудно е да се прости човек с теб, защото ти ни даде толкова много. Ти ще останеш завинаги с всички нас, които те обичахме и ти се възхищавахме".