От дума на дума, та в... ДУМА
Вегетарианци и човекоядци
/ брой: 219
Дори да не бях вегетарианец, какъвто съм от рождение, пак щях да се стресна от заглавието "Ресторант търси дарители за канибали", което прочетох в един наш вестник. Вярно, че ставаше дума не за български ресторант, но какво от това - нали и чужденците са хора. Според съобщението, те трябвало да дарят по някое свое бутче или орган в полза на гладните човекоядци.
Както е близко до здравия разум, такъв необикновен и ужасяващ ресторант изобщо не съществувал, а рекламата за него се оказва част от остроумна агитационна кампания, провеждана от Обществото на германските вегетарианци. Те твърдят, че "да ядеш животни е същото като да ядеш хора - с всяка хапка месо откъсваш от своята човечност." Не се наемам да преценя доколко са прави, искам само да заявя, че аз съм вегетарианец по наследство и навик, а не по хуманни, зоофилски, религиозни или други някакви съображения, така че не упреквам любителите на пържоли за техните кулинарни предпочитания. Ям си картофените супички, доматките и сиренцето, и не надничам в чуждите чинии. Не го правя и от заблуда, че това ме приближава като писател до Бърнард Шоу и Лев Толстой.
Но да се върнем към канибалите! Прочетох, че съобщението за техния ресторант е шега, измислена от изобретателни поклонници на черния хумор (впрочем и аз го обичам) и се успокоих. Но само за момент, защото веднага след това попаднах на друга вестникарска информация, чиито "действащи лица" никак не са се шегували. Те просто изяли свой събутилник, но не целия, а онова от него, което им останало, продали на близкото заведение за дюнери. Това се е случило, и то неотдавна, не на страниците на зловещ фантастичен или хумористичен роман, а в руския град Перм. Кой знае защо ми дойде наум, че нашите войнстващи русофоби могат да припишат вината за този печален случай на Путин или на Медведев.
А сега да се върнем у нас, където още не са ни изяли в буквалния смисъл на думата, а ни морят постепенно чрез така наречените "реформи" и други "демократични" преобразования. Ето го и следващото заглавие, което прочетох: "В село Динково спят с брадва до леглото". Това констатирали журналистите, когато посетили намиращото се някъде в района на Видин българско селце със затихващи функции, но още приютяващо живи хора, наши сънародници.
Още заглавието казва много, а ще добавя и няколко от изплаканите думи на тамошните хора: "Господ високо, цар далеко - споделят група мъже. - На кого да се жалиш!? Замръкваме в страх от бандитите, ако осъмнем живи, пак страх за утре. Такъв е животът ни по волята на айдуците". И бай Петко заключава: "Няма начин да се запазим. Страх не страх, ще живеем, докато можем". Някой от дядовците бил претарашван пет пъти за един месец. И остави, че ще ти вземат кътаните за хляб левчета от мизерната пенсия, ами трепериш, че ще те пребият, без да им мигне окото. Кметицата Юлия Георгиева сама е жертва на крадците - не веднъж е обирана и редовно се обажда (не само за себе си, разбира се) на телефон 112, но резултатите от взетите мерки са прекалено скромни, за да не кажем никакви.
Защо ви занимавам с теглилата на хората от село Динково? Защото прочетох за тях заедно с информациите за фалшивия канибалския ресторант и за истинското човекоядско угощение, станало в тежко пиянство. А иначе всеки ден във всеки наш вестник можете да намерите поне една страница с криминални вести, повечето за убийства и грабежи на небогати или направо бедни хора, от които са взети буквално по няколко лева. Често жертвите са от семейството, най-вече безпомощни или не съвсем паметни баби и дядовци.
Не че не ми е жал за пострадалите от бандитите богати хора, отвлечени за откуп и платили понякога не с пари, а с живота си или поне с два пръста на ръката. Те може да са забогатели и честно. Оставям настрана убитите заради конкуренция в престъпна търговска и друга мафиотска дейност. Истински се натъжавам обаче, когато науча, а за това прилежно се грижат всички медии, че са пострадали или направо са станали жертва бедни хора, но точно толкова българи, колкото са членовете на парламента и на правителството и дори често повече от тях. Тези хора не гинат, изпълнявайки дълга си да защитят родината, което поне би придало някакъв смисъл на жертвата им.
Големият немски поет Хайне казва "Животът не е нито цел, нито средство - животът е право". А нали откакто ни приеха в Европейския съюз постоянно ни напомнят за правата на човека...