След едно поколение ще променим начина си на мислене

Николай Димитров е на 35 години и е доктор по психология. Водил е упражнения в СУ по социална психология и лекции по психолингвистика в ЮЗУ. Шегува се, че като не е могъл да се "ожени по любов" за преподаването, а се е "оженил за пари" с... управлението на човешки ресурси.
 

Цитат:
Много по-лесно е да заявиш виртуална ангажираност, отколкото да излезеш на площада
 
- Патриотичен ли е българският народ, каква точно е народопсихологията ни?
- Не бих искал да отговарям с "да" или "не" - нещата не могат да бъдат еднозначни. Има хора, за които патриотизмът е изключително важен и е част от живота им и от тях самите. Има и хора, за които това е "автореклама".
Когато се правят анализи на българския народ, често се използва вече клишираната теза за колективистичния тип култура. Като част от нея, у нас е много важно забелязването и одобрението на групата. По-интересно е разглеждането на народа през т.нар. "локализация на контрола". Българинът е и част от култура, характеризираща се с външен локус на контрола. Става въпрос за това аз къде търся вината за неуспехите си и за това, което се случва с мен. Когато човек е с външна локализация намира причините за следствията у всекиго и всичко друго, но не и в себе си. По-голямата част от българското население спада именно към този тип, оттам и самият българин, като обобщено понятие, счита, че другите са му виновни, а всичко, което му се е случило, е по вина на нещо извън него самия.
- На какво се дължи търсенето на вина във външни фактори?
- Не съм сигурен, че някой може да даде точен отговор на този въпрос. Ако търсим причини, като хора с външен локус на контрол, сигурно може да го припишем на 500-те години на турското робство, във византийското владичество, в календара на маите... В крайните варианти на външния локус на контрол хората стават безотговорни и постоянно прехвърлят вината за своите грешки върху другите. Този тип хора са по-егоистични, игнорират интересите на останалите, в същото време проявяват и конформизъм - поемаш натам, накъдето духа вятърът. Това води до бягство от отговорност, до прояви на безпринципност.
Човекът с външен локус на контрол е много парадиращ, за него е важно да бъде забелязан от общността, от неговата група. Индивидът е видим от повече хора в социалните сайтове - там активността ми се вижда от много повече познаващи ме хора, отколкото, ако бих отишъл на манифестация. Затова българинът предпочита да изрази своята патриотарщина и историческа памет в показността, която осигуряват сайтовете. Много по-лесно е да заявиш виртуална ангажираност, отколкото да излезеш на площада. Интернетът дава много голяма възможност за показност.
- Виртуалната комуникация не застрашава ли "живото" общуване?
- Сайтовете все още са нещо доста ново и в същото време възприемано като заплаха. Може би по подобен начин хората са се плашели от телефона и от радиото. В началото може би дори са си мислели, че тази техника ще измести живия контакт, но това не се е случило. В момента доста хора заменят живия - с интернет-контакта. Рано или късно ще има насищане. Човекът ще усети, че физическият контакт, допирът, ръкостискането, няма как да бъдат осигурени от интернет.
- Т.е. очаквате едно оттегляне от интернет и социалните мрежи?
- Едва ли ще има особено осезаемо оттегляне - технологията не е създадена, за да бъде изоставена, поне на този етап. Тя ще се усъвършенства. Дори се говори за създаване на устройства, които да симулират жив контакт. Ключовата дума обаче е "симулация". Няма как тя да измести истинския контакт.
- Чуват се упреци, че българите имаме кратка историческа и фактологическа памет...
- Имаме лоша памет, но не в смисъла на капацитет на запаметяване, а по отношение на това да не можем качествено да преценяваме причинно-следствената връзка между това, което се е случило, и това, което сме ние в момента. Не осмисляме правилно връзката между съществуването на човека Х от националните ни герои и нашето съществуване. Независимо дали говорим за княз Борис I, за Ивайло, за Иван Асен, Левски, Ботев, та дори и Георги Димитров. Понеже не харесваме себе си в момента, се опитваме да неглижираме и това, което се е случвало в миналото.            
- Кой според вас е герой?
- Героизмът е нещо много относително и е въпрос на оценъчно преживяване. Проблемът е, че не можем да видим смисъл лично за нас в общоприетия, в класическия героизъм. Ако попитате за Андрешко, всички ще отговорят, че той герой, защото е прецакал бирника. В действителност той оставя бирника в блатото само за през нощта, за да спечели време и да помогне на свой съселянин да скрие житото и да не стои семейството му гладно цяла зима. Андрешко става нарицателно за човек, който прецаква властта. Елин Пелин наистина го описва положително, но не заради "прецакването на представителя на държавата", а заради помощта към ближния!
- Имаме ли своите герои днес?
- Има хора, които българинът одобрява и на които иска да подражава. Проблемът е, че възприемаме героизма през призмата на последвалия го личен успех, а не като себеотрицание в полза на общото благо. Показах на студенти от Софийския университет пропагандни видеоклипове на различни професионални армии - воинът винаги е възприеман като реален или потенциален герой. Ясно се виждаше рязката граница в посланията между 2 групи клипове. В едната бяха материали за американската, канадската, австралийската, британската, испанската и японската армии, както и за тези на Полша, Чехия, Словакия и Словения. На другия полюс са клипове на румънската, украинската, руската и българската армия. Филмчетата в първата група пропагандираха силния, справедливия, помагащ на онеправданите мъж, който тренира неуморно, за да защитава другите и да бъде в помощ на слабите. В другата група нещата са други.
Руският клип: мускулест младеж подарява рози на приятелката си, тя притеснено пита не са ли скъпи. В следващия кадър двамата са в дискотека и той подвиква: "Черпя цялото заведение!", гаджето отново е притеснено, а мускулестият младеж небрежно казва: "Какво толкова - мога да си го позволя!". Глас зад кадър: "Професионалната военна служба - твоят билет за бъдещето".
Украинската е гротескна: звучи тамошна чалга, селски мегдан, 4 местни моми с почти клоунски грим са наобиколили личен селски ерген, облегнат небрежно на нова западна кола. Изведнъж от облак дим на забързан каданс изскача танк. Трима младежи в камуфлажни униформи галят автоматите си и намигат на момите. Следва етюд, завършващ с бягащи след танка моми и изоставен селски ерген.
Като гледам българската, на мен лично ми става тъжно: звучи уж героична музика, кадрите са с абсурдни ситуации, но глас зад кадър казва патетично: "Те те познават! Те те признават! Те те подкрепят! Те те уважават! Те те обичат! Започни нов живот! Ела в Българската армия."
Със студентите обсъждаме очевадната граница в ценностното възприемане на една и съща професия в различни държави. Вижда се паралелът индивидуализъм-колективизъм. Мотивацията да правиш нещо заради "Аз" - "Аз" да е по-силен, да помага на слабите, и мотивацията да правиш нещо, заради "Те" - да видят "Те" как черпя цялото заведение, момите да тичат след мен, или още по-директното: "Те" да ме уважават, да ме признават, да ме познават.
И в трите реклами обаче героизмът е заменен с пряката и бърза изгода, със "започването на нов живот".
- По-нещастен ли е българинът, отколкото е бил преди 5-10 г.?
- Може би да. Преди 5-10 години очакванията бяха много по-силни. Несбъдването на мечтите или поне бавната промяна, ни прави по-обезверени и нещастни.
- Ти самият щастлив ли си?
- Да. Имам около себе си хората, на които държа, и постигам цели, ценни за мен.
- Липсва ли ти нещо?
- Липсват ми още възможности. Това, което в България е проблем пред всеки млад специалист, са малкото и недобри възможности не просто за реализация, а за развитие.
- Би ли ги търсил в чужбина?
- Все още има и много неща, които ме задържат тук. В чужбина възможностите няма веднага да ми се поднесат на тепсия, но пък няма да се сблъскам с препятствието: "Какво от това, че си умен, кои са майка ти и баща ти?"
- Как може това да се промени, за да са по-удовлетворени хората, които остават тук?
- Това с "политическата воля" е досадно клише, но всяко нещо се случва точно така. Другото е, че на нас ни липсва пропагандна култура. Формирането на едно друго мислене няма да стане за половин час, за ден, или година, но трябва да има воля у хората, които държат властовия ресурс да променят нещата. Няма да е бързо, но ще стане.
Ще дам пример с Македония, само за 50 години ние сме станали наистина различни. Преди време видях как на безлюдни места край пътя там са поставени касички за събиране на средства за строеж или ремонт на храмове. Виждаш зад стъклото купчина с пари, но на никого не му и минава през ума да ги вземе. В България посягат дори на касите в черквите, какво да говорим за подобно нещо край пътя. В този смисъл: има начин да се промени начинът на мислене и действие, важното е да има воля.
- Кога може да стане това?
- Може би ще отнеме поне едно поколение.
- Оптимист ли сте или песимист?
- Бих искал да бъда оптимист.