Пасионариите и техните антиподи

"Има хора, които никога не могат да открият своето място в живота. Ето защо те сами си го създават."

Наричаха я Пасионария - тоест Страстната, Емоционалната. Името й е Долорес Ибарури. Една от видните фигури на съпротивата срещу метежа на генерал Франко още по време на Гражданската война в Испания. От 1942 г. до кончината й на 12 ноември 1989 г. е ръководител на Испанската комунистическа партия. Пример за живот, отдаден жертвоготовно на мечтата за социална справедливост. Човекът, оставил на поколенията след себе си завета: "По-добре да умреш прав, отколкото да живееш на колене".
Но не единствено за Долорес Ибарури има основание да бъде наричана Пасионария. В летописа на човешката история са знайни имената на хиляди мъже и жени, които олицетворяват идеала за пасионарност - за емоционална ангажираност към някаква идея, извън периметъра на егоистичните стремежи.
Именно в критични периоди за някой народ или нация, заради оцеляването, предотвратяването на сериозна опасност за обществото или за част от него се изявяват отделни индивиди, които, насочвани от определена социална, духовна или даже психо-биологична мотивация,

рискуват абсолютно всичко

Готови са да загубят комфортните си условия за съществуване, родствените връзки и лични контакти, своето имущество и дори най-ценното - живота си.
Точно тези хора - пасионариите, излъчват и предават на другите своя ентусиазъм. Те са инициаторите на националноосвободителни движения, те започват революции, те повеждат сънародниците си за защита на отечеството срещу външна агресия. Като издигат идеала за жертвоготовност до небивали висини.
Но както слънцето създава едновременно светлина и сянка, така и през цялото съществуване на човешката цивилизация се е изявявал и друг психологически типаж на човешкото поведение. Неговите представители също се стремят да създават добро. Като интерпретират творчески мисълта на Аристотел, че "Понятието "добро" може да има две значения - добро изобщо или добро за някого". И под обект на "доброто" те - антиподите на пасионариите, винаги подразбират себе си. Този поведенчески типаж е предпазлив, недоверчив, винаги верен на принципа си, че за нищо на света не би направил и най-малката саможертва, за да живее някой друг по-добре. Сега или в бъдеще.
В отношението им към околните понятието "емпатия" - способността един индивид да се отъждестви с духовността на друг човек - липсва. Представителите на този "подвид" на хомосапиенсите са и създатели и продукт на "консумативното общество". Те категорично класифицират жертвоготовността на индивида като социопатия, тоест отклонение от нормалното поведение. Пропагандират хедонистичния начин на живот, използват всички обществени канали, на първо място идеологическите и информационните, за да дискредитират и редуцират емоционалния потенциал на подвижничеството в различните му форми: религиозната вяра, патриотичните чувства, националното самосъзнание и националната гордост. Върху носителите им бива жигосвана стигмата на "архаични" поведенчески модели, "неадекватни в условията на глобалното село".

Най-значителната деструкция

в модела на мобилизирането от пасионариите на големи множества от последователи за постигането на дадена цел обаче е разкъсването на интеграционните връзки в обществото. Чрез масирана пропаганда на концепцията за "силната личност", за self made man - тоест "самосъздалия се човек", персоната, която стои здраво на краката си, никаква помощ и никакви жертви не иска от другите. И естествено очаква и от тях реципрочно поведение.
Ето как резултира манипулирането на масовото съзнание по посока разграждането на комплексните социални структури по посока на отделни хомосапиенси, индивидуалистично мотивирани. Които възприемат убеждението, че всеки човек, притежаващ известни жизнени ресурси, е целесъобразно да ги използва преди всичко за себе си, като фокусира своите усилия върху собственото си издигане и преуспяване.
Изконният стремеж на хората към свобода от упражняване на насилие върху тях още в древността ги е вдигал на въстания, на протести под различна форма срещу опитите да им бъде отредена ролята на потърпевши от агресия - индивидуална или колективна. Всъщност "градът на справедливостта" остава един несбъднат мираж дори в обозримо бъдеще. А откакто свят светува, избуява огромно разминаване между естествените права на човека и неговото реално положение в тази несъвършена и пълна с антагонистични противоречия социална действителност. В нея човекът

има двойствена роля:

той е и агресор, и пострадал от агресия, сам създава тази обстановка и сам е нейният жертвен агнец.
Всъщност критиците на пасионарността не са в състояние да предложат алтернативен глобален модел за човешките взаимоотношения. Понеже обстоятелствата, които винаги са създавали необходимостта от жертви, и сега са напълно валидни, те никъде не са изчезнали. Пожарникари, полицаи, военнослужещи и вчера, и днес, и утре по паралели и меридиани - хиляди хора са готови да отдадат живота си заради безопасността на другите.
И сега, както и преди, данъкоплатците предават част от своето имущество на държавата, за да е в състояние тя да финансира общественополезни дела. Решим ли да екстраполираме данъчните режими на офшорните зони с техните нулеви ставки върху всички страни, веднага се изяснява тяхната универсална непригодност. Спрат ли постъпленията в държавните хазни, веднага биха замрели всички социални проекти, услуги и начинания, които се захранват от националните и местните бюджети.
По същия начин индивидите могат различно да тълкуват понятието "свобода". Жертвеният дълг, който лежи върху всеки човек поради принадлежността му към едно взаимодействащо си човешко множество - да бъде изпълнен или не, всъщност е основната дилема на човешкото битие. И ако една част от хомосапиенсите са убедени, че истинската свобода се проверява по това, колко лесно дадена личност би могла да отдава своите материални и нематериални активи на други хора или за общото дело, да принася жертви без съжаление и дребнави сметки, то има и другояче мислещи.
Другите - те желаят да консумират свобода, без да е необходимо да правят каквито и да са жертви. Ето защо по всякакъв начин ги избягват. Един вид представляват

поведенчески "офшорни зони",

които са освободени от задължения към обществото. Стереотип, който неминуемо генерира болезнени проблеми, създаващи от своя страна социална несправедливост.
Изниква логичен въпрос: Qui prodest?, както са казвали древните римляни. С други думи "Кому е изгодно?" от всепроникващата пропагандна компания, която отстоява личностното начало пред общественото? Като тя упорито се старае да формира у масовото съзнание убеждението, че развитието на човешките отношения върху принципа "Всеки за себе си се явява цел, а останалите са само средство за постигането й", е единственото, което е социално перспективно. Без значение, че по дългия път към "успеха" е наложително да бъдат изключени механизмите за преценка между общоприетите норми за "морално" и "аморално". Повече няма да светва червена лампа в съзнанието, ако бъде направен избор, който мнозинството от околните определят като безнравствен, неетичен, егоистичен. Задача с понижена трудност, ако е извършена ампутация на чувството за вина. Породена от липсата на съвест.
Този поведенчески типаж кореспондира на различните течения на неолибералната мисъл, чийто основен компонент на икономическата й доктрина е идеята за свободното движение на капитали. Целта е    
максимизиране на печалбите

Индивидуалистичният поведенчески стереотип е антипод на действията на пасионариите и на евентуалното обединение на големи групи от хора около една идея, в унисон с обществения интерес. Която идея - о, ужас! - би могла да бъде дори целенасочено противопоставяне на икономическата политика на транснационалните корпорации. Политика, която води до все по-жестоко разтваряне на социалната ножица между едно свръхбогато малцинство и непрекъснато умножаващо се обедняващо мнозинство. Пънчингболът** за родените със сребърна лъжичка в устата. Непрекъснато участващи в социални отношения с другите от типа "игра с нулева сума" ("zero-sum game"). В условията на неограничена пазарна доминация "играта с нулева сума" се явява основен модел на човешките взаимоотношения. Печалбата на един играч или на група играчи е постигната за сметка на загубата на друг играч или група играчи. Колкото печелят едните, толкова губят другите. Че това е чудесно! - потриват доволно ръце първите. Колкото повече, толкова повече ...

* - Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България
** - Топка или торба, пълна с пясък или трици, използвана за тренировка на боксьори