ЕВРОПА
Отива ли си скандинавската утопия?
И какви уроци можем да си извадим от процесите вляво на континента
/ брой: 18
Когато се заговори за успешни модели на обществено развитие, неизменно в списъка с примери присъстват и скандинавските страни. Всъщност много пъти в различни проучвания и индекси те заемат най-челните места по различни параметри на социално благополучие. А сходната политика, която провежда тази група държави, кара много учени и експерти да говорят за „скандинавски модел“.
И наистина, тези страни от Северна Европа показват, че дори без огромните природни богатства, на които се радват други държави по света (с очевидното изключение на норвежкия петрол), е напълно възможно да се изгради общество, в което всеки получава повече от добри условия за живот, а социалната кохезия е на невиждано на повечето други места ниво.
Но нека първо си отговорим на въпроса какво всъщност представлява този модел? Сам по себе си той не е чак толкова уникален. Това е класическият модел на социалдемокрацията - високи нива на преразпределение чрез високи данъци и социални програми, до които имат достъп всички без изключение. Високите данъци позволят пък образованието да е безплатно за всички. Подобна е и ситуацията в здравеопазването - солидарната система покрива разходите, така че всеки да получи необходимото лечение без значение от финансови възможности и социален статус.
В социалната сфера скандинавският модел се доближава в голяма степен до социализма, особено в Норвегия. Заради високите доходи от петрол, които държавата получава, тя прилага този модел в най-силна степен. Там почти всички публични услуги наистина са публични, т.е. администрират се от държавата. В Дания например се разчита много повече на частни организации или компании, но с държавно финансиране. Норвегия се различава от останалите скандинавски държави и в икономиката - там публичният сектор е много по-голям, отколкото в останалите от групата. Добър пример за това е присъстващият доскоро и на нашия пазар телекомуникационен гигант "Теленор", чийто контролен пакет акции е собственост на норвежкото правителство. Но тук именно е голямата разлика между социалдемокрацията и социализма - скандинавският модел позволява и дори насърчава частната собственост. Всеки може да се сети за корпорации като "Нокия", "Волво", "ИКЕА" и т.н. Всички те са частни. За разлика от нас обаче, скандинавците никак не са фенове на "облекчаване на данъчната тежест за бизнеса" - точно обратното, данъците се разглеждат като отговорност на едрия капитал към обществото и това, което се случва у нас, е немислимо там. Не че няма такива апетити.
Този консенсус, оформил се благодарение както на практическите резултати от приложението на тази политика, така и поради културни, исторически и дори религиозни особености, остава силен дори след кризата от 2008 г. Подобни модели се наблюдават в цяла Европа, просто в скандинавските страни тази визия е най-радикална и устойчива.
Скандинавия на кръстопът
И все пак, от известно време този модел започна да се разклаща. Свидетелство за това е електоралният успех на партии като "Шведски демократи", които застават на десни, дори крайнодесни позиции. Във Финландия пък втора сила е "Партия на финландците", която - както можете да се досетите - е доста ксенофобска. Дали това се дължи на някаква регионална специфика или е част от по-голямата криза на социалдемокрацията, която се наблюдава в световен мащаб?
Исторически има два сериозни фактора, които играят важна роля за упадъка на следвоенния социален модел в Европа, а тяхното влияние може да се види и в Скандинавия. Първият е неолибералната контрареволюция в икономиката, започнала през 70-те години на ХХ в. Тя успява да пусне корени и вляво, така че до 90-те социалдемократите твърдо са се отклонили от корените си и говорят за "Трети път", т.е. прегръщане на пазарната идеология. Вторият е отслабването на организираните работнически движения, най-осезаемо на синдикатите. С нарастването на личното благополучие (извоювано, апропо, след безбройни битки на работници срещу капитал) все повече хора повярваха, че са средна класа, а не просто наемна работна ръка и решиха, че няма нужда да се организират в подобни сдружения.
А когато кризата удари през 2008 г. и се оказа, че всичко е било илюзия и че Маркс е актуален повече от всякога, левите и левоцентристките социалдемократически партии се оказаха твърде неподготвени, за да могат да отговорят адекватно на недоволството на хората. Защото вече са позабравили какво точно представлява лявото. Логично, много от тези недоволни - от Рим до Стокхолм - намериха утеха в крайнодясните партии.
Ключов фактор за техния успех е налагането на дистопични обществени митове. Проблемите и несигурността, породени от икономическите сътресения, веднага бяха използвани от крайнодесните политици, за да промотират визия за още по-мрачно бъдеще. В нея икономическите проблеми бяха допълнени от фантазии за ислямизация на Европа, за нашествие на мигранти, за прословутите гета в Малмьо и т.н. Тази мрачна картина обаче не отговаря напълно на истината - д-р Катрине Торлайфсон от университета в Осло отбелязва в своя статия, че всъщност нивата на престъпност в Швеция са приблизително еднакви сега и през 2005 г. Т.е. притокът на мигранти след 2015 г. не е повишил нивата на криминалност в шведското общество и тя остава доста по-сигурно място от много други европейски държави или пък САЩ. За сметка на това обаче крайнодесни медии непрекъснато разпространяват информация как Швеция едва ли не загива. Същият учен отбелязва, че наративът за "още по-мрачното бъдеще" умело се използва не само от "Шведски демократи", но и от други такива политически сили в цяла Европа, като за пример се посочва норвежкият министър за имиграцията от популистката "Партия на прогреса", който многократно предупреждава в последните години, че "не трябва да допускаме да станем като Швеция".
Има ли бъдеще социалната държава?
Логичното следствие от това са призиви за свиване на социалните програми. Което обаче поради универсалния им характер (особено в Скандинавия) ще засегне не само имигрантите, но и самите местни жители. Така под претенцията за загриженост за местното население десните политици искат от него да гласува против собствените си интереси. Така се осъществява и отколешната мечта на капитала за демонтиране на социалната държава, която го принуждава да плаща високи заплати и го затруднява да експлоатира работниците. Този процес вече е доста напреднал в останалата част на Европа, сега може би наблюдаваме неговото развитие и в северната част на континента.
Тогава какво? Избухналият преди около 2 месеца протест на "жълтите жилетки", както и широката обществена подкрепа, която той има, ни дават много добра илюстрация какво всъщност искат хората не само във Франция, а и навсякъде. В този народен бунт хората не протестират срещу други хора (имигранти например), а срещу властта. И открито говорят за класи и класова политика. Под неолибералния диктат тя беше загърбена, а властта забрави защо е избрана - за да служи на мнозинството, а не да налага интересите на елитите.
Отново Швеция е добър пример, че и в Скандинавия нещата са почти същите. Най-голям прогрес на последните избори отбелязаха на "Шведски демократи", а Лявата партия (да не се бърка със социалдемократите на премиера Льовен). Тя буквално удвои резултата си. Същият процес се наблюдава и във Великобритания с Джереми Корбин, и във Франция, където популярността на левия Меланшон вече надвишава тази на т.нар. Социалистическа партия, родила одиозни фигури като Оланд и Макрон. Дори отвъд океана, в Меката на дясното, политици като Бърни Сандърс и младата Александрия Окасио-Кортес правят фурор с леви идеи.
В заключение, това е пътят не само за скандинавския модел, а за лявото изобщо. Завръщането на класовата политика е изключително належащо в момент на невиждани икономически неравенства в глобален мащаб. Вместо да се поддава на натиска отдясно, лявото просто трябва да се завърне към фундаменталните си принципи.