В уюта на спомените

 
Всички ние имаме спомени. Освен страдащите от амнезия. Спомените ни са необикновена частна собственост, която не може да се отнеме, да се преотстъпи, да се подари или продаде. Дори когато мемоаристите ги описват в книги (за слава, за пари или с измамното чувство, че са обществено полезни), спомените си остават в нас, защото са наше истинско недвижимо имущество, притежаващо магическото свойство на непоклатимост. Дори когато поизбледнеят неволно или бъдат разкрасени умишлено, те остават поне малко достоверни...
Всяко събитие и всеки човек, независимо от събитието или човека, се превръща в спомен. Спомените могат да бъдат добри или лоши, малко или много за един човешки живот, да съхраняват случки и факти със съдбовна роля за притежателя им или с незначителен, но ярък и незабравим блясък без особени последици. Ангел Каралийчев нарича спомените "неуловими сенки, които тревожат човешката душа". Чудесно казано обаче според мен те не само я тревожат, а често й създават и топъл уют, неуспешно търсен в настоящето.
Това, което пиша тук, без да съм ни най-малко професионален психолог или философ, навярно минава през главите и на мнозина други обикновени като мен хора, каквито са повечето читатели на вестника. Тази е причината да го споделя с тях (с вас). Сигурно има и още много, осъзнати и неосъзнати причини, но главни си остават нерадостното ни днешно всекидневие и липсата на светлина (чакана над двайсет години) в дъното на тунела, в който хлътнахме.
И съвсем естествено е не другаде, а в спомените си да търсим душевно спасение - там ни отпраща настоящето. Там, в годините на младостта за моите акрани (уви, вече и за следващото поколение), са стаени безброй преживявания, в мисълта за които можем да се скрием поне за кратко от безбройните житейски притеснения, спохождащи ни сега. Нямам предвид болежките и останалите "дарове" на старостта, защото в други страни, след като са дали достатъчно на обществото, старите хора живеят бих казал в глезеща ги осигуреност освен в заслужено спокойствие. Обуват си вълнените чорапи, за да не им се потят краката в маратонките, и хайде по световните исторически и природни забележителности!
Ние не сме в състояние да си позволим това. Наша радост са внуците и спомените. Внуците (да са живи, здрави и повече на брой!) и мислите за светли моменти от собственото ни детство и младежки години - сбъднати и несбъднати мечти, преодолени и непреодолени препятствия, споделени и несподелени любови... Ние изобщо не си даваме сметка, не сме си я давали и тогава, че всичко, което ни се случва днес, утре ще се превърне в спомен. И то ще ни кара тайно да се гордеем или още по-тайно да се срамуваме. Но и в двата случая лесно да си прощаваме. Защото "спомените са единственият Рай, от който не могат да ни изгонят" (според Рихтер - навярно онзи от земетресенията) и още "да умеем да се наслаждаваме на миналото, значи да живеем двойно" (според Марциал - няма го в моя речник).
Зарадван от тези и други хубави сентенции, изказани от мъдреци, чиито ценни мисли са събрани от трудолюбиви хора в разните мои "сламки", реших да ви предложа една игра: да си спомним няколко неща от своя живот, които сами избутват другите и застават най-отпред; или да си спомним нещата, които са ни са се случили за първи път! Някои от тях може да не са директни, а после да ни ги е разказала мама. Първото затичване и падане (в буквалния смисъл), първия пясъчен замък, построен на брега на морето, първото стихотворение, научено наизуст, и първите аплодисменти, след като е издекламирано, по-късно - първата целувка, получена не от баба или леля, първата вратовръзка за момчетата или сутиен за момичетата и т.н., и т.н.
Уважаеми и драги читателю, извини ме, че споделих с теб тези носталгични мисли, че си позволих това моментно отклонение от тревогите със сересетата, с поскъпването на хляба и олиото и с все още пожизнените ни отношения с бандитската топлофикация! Но за да остана в унисон с реалността, ще завърша с още две сентенции, взети назаем от ненадминати по шеговитото си остроумие ваятели на мисълта и словото: "Цялата прелест на миналото е, че е минало" (Оскар Уайлд) и "Бъдещето на раците е назад" (Емил Кротки).