15 Ноември 2024петък22:12 ч.

Имали сме най-голямата армия на глава от населението

Черно на бяло

Предателства и подкупи могат да разгромят България

Из историческия ни опит от 1918 г.

/ брой: 149

За Първата световна война, за благородните цели, с които влизаме в нея, за героизма на нашите войници се пише и говори апотеозно и сладникаво до немай къде. Почти никой не си спомня на какво се дължи грандиозната грешка да станем съюзник на Германия, за която невинните политици и партии се броят на пръсти. И за корупцията на най-високо равнище в държавата ни (каква корупция само!) устите са заключени с по десет катинара и тогава, и сега. Измиват очите ни няколко писатели като Константин Петканов и Антон Страшимиров, които написват разтърсващи книги за войната и с това влизат в "златния фонд" на българската литература. Но и няколко политици и военачалници изнасят истината в мемоарите си и пред Третия държавен съд.

Петър Пешев е роден през 1858 г. в Севлиево. Той е по-малък брат на Стефан Пешев, един от апостолите, обесен от турците непосредствено преди Априлското въстание. Петър завършва гимназия в Николаев и право в Московския университет. Действителен член е на Българското книжовно дружество. Министър е на правосъдието и просвещението в няколко правителства - на Константин Стоилов (1894), Димитър Греков (1899), Тодор Иванчов (1899-1900) и Васил Радославов (1913-1918). През 1923 г. е осъден от Държавния съд на доживотен затвор, амнистиран е след деветоюнския преврат. Умира на 19 януари 1931 г.

Както се вижда от кратката му биография, той никак не е случаен, нито слабо информиран човек.

Мемоарите му разкриват с необичайна острота и болка причините за разгрома на България в Първата световна така, както никой друг не го е правил. Който разлисти страниците на книгата му, ще се убеди, че страната ни е победена не от чуждите армии, а от нашите корумпирани управници. Златото на Съглашението изиграва своята решаваща роля, за да бъде Българската армия не само победена, но и унижена както никога преди и след Първата световна война. Но за това малко се говори през отминалите над 100 години, защото причините за разгрома на България - подкупите и предателствата през 1918 г., не са никак приятни и сега за слугуващите на Запада властници. Нали те са духовни и партийни следовници на причинилите националната катастрофа. 

Петър Пешев, "Историческите събития и деятели от навечерието на Освобождението ни до днес", мемоари, изд. на БАН, 1993 г.

Знае се, че Съглашението си служи с подкупи, за да увлече България на страната си. С подобни средства то си е служило и през време на войната, за да разстрои фронта ни и да отдели България от съюзниците ѝ.

В книгата си La paix Francaise (стр.19) Виктор Берар пише, че през м. август 1918 г. английско злато ослепило очите на управляющите и на някои военни лица в България и от това последвало капитулирането на бъл[гарския] народ пред Съглашението.

Лазар Вейер (Weiller), френски сенатор, който като депутат през време на войната бил пратен в Швейцария да работи за интересите на Франция, в рапорта си до м-р предс[седателя] Рибо от 7.V.1917 г. пише, че за да може България да се отдели от Германия и да сключи мир със Съглашението, френското правителство трябва да си послужи с подкуп. За претенциите на България спрямо Македония, Вейер пише: "Аз ви изложих, че Македония може да се замести с отваряне на касите. Аз твърдо вярвам, че алчността на българите вижда в претенциите за Македония една разменна ценност... Българските държавници имат апетит, който трябва да задоволим.

...Всеки ден от войната струва на Франция и на Англия близо 300 милиона. Аз ви казах, г-не председателю, и вие се съгласихте, че ми се вижда ще е една добра политика, ако се рискуват в тия тежки дни, разходите на войната за 1-2 дни, за да се спестят в хора, човешки труд и пари разноските за няколко месеца, ако не за няколко годишна борба."

Кои апетити и как са били задоволени, това още не е разкрито...

...Наскоро след пробива на Добро-поле, мин[истър] предс[едателят] Ал. Малинов съобщи с тъга в едно тайно заседание на Н[ародното] събрание, че туй се дължи и на предателство. В събранието на шефовете на партиите (2 окт. 1918 г.) Малинов и генерал Тодоров, главнокомандующ, казаха ни същото.

Установено е, че нападението на Добро-поле не е било изненада за българското правителство. То било предизвестено от разни страни и специално от Швейцария и от едно съобщение от д-р Генадиев от центр[алния] затвор...

Макар отдавна да се знаело, че неприятелят се готви да нанесе решителен удар на Добро поле, не се е направило необходимото, да се посрещне достойно тоя удар и да се отблъсне. Освен туй, след пробива, не се е направил сериозен опит да се спре противника, ако не на Козяците, стратегически пунктове, то поне по на север; мълви се какво една несполука била необходима за някои среди, за да оправдаят с нея пред съюзниците ни нуждата от сключване на сепаративен мир. Тия среди били уж имали уверението, че с подобен мир България щяла да бъде третирана снизходително и че спрямо нея щели напълно да се приложат 14-те точки на Уилсона.

По тоя въпрос от голямо значение са следните факти: 

Бившият началник на щаба на Македонската дивизия о.з. Стоянов, като свидетел на делото на наследн. генерал Луков - Д. Петков, е казал пред Соф[ийския] Окр[ъжен] Съд:

"През време на боевете аз бях на лечение. Когато се завърнах, намерих дивизията в Горна Джумая. В един разговор с началника на дивизията генерал Златарев, последният ми каза: "След победите при Дойран по телефона исках разрешение от командующия армията генерал Луков да настъпи с дивизията и заеме Круша планина, а от там да застраша пътя на противника, но ми отказа под предлог, че скоро щели да се водят преговори за примирие.

Свидетелят ми зап[асен] полковник Манолов, бивш началник щаба на 8-ма Тунджанска дивизия, каза: "В мое присъствие началника на дивизията генерал Богданов говори по телефона с командующия тт армия генерал Луков и го моли да му разреши да настъпи срещу неприятеля с цел най-малко да облекчи положението на ангажираните в боя части, като се застраши пътя на отстъплението му; но каза, че командующият не позволявал да се настъпи, а настоял да се изпрати 55 полк от нашата дивизия в помощ на отстъпващите на Добро-поле войски."

 Генерал К. Найденов, бивш министър на войната, разправяше в затвора, че когато през окт[омври] 1918 г., след връщането си от Унгария, той се представил на заместника си генерал С. Савов, последният му казал, че с невземане на мерки след поражението на Добро-поле то да се поправи, бълг[арското] правителство надхитрило германците, за да ги накара да повярват, че България е принудена да сключи сепаративен мир, понеже поради негодността на разложената ѝ армия, тя не е можала повече да се съпротивява.

Изтъкнатите твърдения на генерал Савов се потвърждават от г. А. Малинов. В срещата си с него на 28 септември 1918 г. г. Добри Петков го запитал: "Правителството какви мерки взема за закрепване с нови части от призивите, които бяха в дългосрочен отпуск, както и от отпускарите войници, та зад един здрав фронт, да заведе преговори за примирие и мир, в какъвто случай можеха да се получат много по-добри условия за България."

 Г-н Малинов отговорил: "Аз поисках да си послужа с разслабване на фронта, за да имам оправдание пред съюзниците за влизането ми в преговори с противника за сключване на примирие и мир."

С писмо във в. "Знаме" г. Малинов отрича да е казал тия думи. Обаче желанието на правителството му да не се пречи на неприятелското нахлуване след Добро-поле, та по тоя начин да се тури край на войната, се установява от думи, казани на Дър[жавния] съд в качеството му на свидетел:

"Не можем да влезем в съобщение с десния ни фланг, а от друга страна се получава съобщение, че неприятелските войски напредват - идат. Дава се мнение да се изпрати аероплан, за да им съобщим. Искам пак Скопие. Обяснявам им, след съвет на военните, да се качат наши офицери на аероплан и да отидат и да им съобщат, обаче нашите не щат да спрат. Тогава ставаше дума дясното ни рамо да направи едно такова движение напред към Солун, и ако би извършило едно такова движение, щяхме да водим войната още няколко месеца и пак да дойдем на същото положение."

Прочее, желанието на военните, щото чрез един поход на войските ни от дясно към Скопие, да се спре нашествието на неприятеля, е било отхвърлено от правителството, което е желаело на всяка цена сепаративен мир.

Компетентни военни твърдят, че пробивът на Добро-поле не можеше да има лоши последствия и дори би донесъл катастрофа на нахлулия неприятел, ако бе последният контр-атакуван. От такова много са се боели съглашенските военачалници.

Ето що казва в Соф[ийския] окр[ъжен] съд по делото генерал Луков - Д. Петков, защитникът А. Танев, генерал о.з.:

"Прочее тържествующият на Добро-поле неприятел, никаква съпротива пред себе си не среща. Той върви с церемониален марш към Велес - Скопие. По това време какво става с нашите части на изток и на запад от Добро-поле? На изток I армия е ангажирана с англичаните и гърците под Дойран. На запад ХI армия, състояща се от 5 дивизии, срещу която се намираха слаби италиански части, стои и не мърда от мястото си. А покрай нея настъпва към Велес и Скопие неприятелската армия. През 1922 г. войводата Пешич е държал беседи в офицерското събрание в Белград по Добро-поле и е заявил, че когато той и французите са се пъхнали като клин към Велес и Скопие, треперели от страх да не би ХI българска армия да мине в настъпление и да ги удари във фланг. При едно такова настъпление, всичко щяло да е изгубено. Да, така е! Всичко щеше да бъде изгубено. Сърби и французи щяха да бъдат отрязани от базата им в Солун и трябваше да сложат оръжието си. Вместо нашите дивизии да станат заложници, те щяха да конвоират победителя на Добро-поле във вътрешността на България...

Вместо да се спре напредването на неприятеля и чрез един обход от страна на здравата, бодра и победоносна наша армия, действующа на битолския фронт, да бъде победен, наопаки ѝ се заповедa да отстъпи, а после всецяло да се предаде на неприятеля. Неприятелят обезоръжи, плени и откара тая армия в Солун." 

Трогателна е историята на това прибързано и без нужда предаване на 100 хил. армия на неприятеля. Никой българин не може без вълнение да прочете следното описание на съдбата й от г. Д. Симов:

"На 24 септемврий се получи заповед частите на Битолския фронт да отстъпят. И това отстъпление се извърши в такъв ред, какъвто военната история, може би, не познава. Противникът ни настигаше на всяка нова позиция, но ни крачка напред не му давахме да отиде, докато доброволно, в изпълнение на отделни заповеди, не отстъпвахме. И в отстъплението ние бяхме победители навсякъде. Духът на войниците бе тъй подигнат, че, ако ни се дадеше обратно заповед за настъпление, то би било вихрен марш за унищожение на противника...

И когато на 30 септемврий подир обед от неприятелския фронт изсвири тръба, ние не знаехме, че тя е за примирие. Неприятелски конник с бял флаг бе пуснат в нашите редове, за да ни съобщи, че има примирие. Нашето началство го върна като смяташе, че това е военна игра за измама. Едва през нощта на 30 септемврий, в изпълнение заповедта за отстъпление на друга позиция, южно от Кичево, ни се съобщи, че има примирие. Бе изкомандвано само едно кръгом и преди зори ние заехме напуснатите позиции, без да знае противникът, че сме ги напуснали. Ние бяхме пълни победители! Ето дотук бе славата, величието ни - до подписване на примирието. Но съдено било същите герои, които унищожиха Сърбия, завладяха Добруджа, преминаха Дунава, за да прегазят Румъния, стигайки до руската граница на р. Серет, след като държаха здраво позициите си на Битолския фронт в продължение на 1 и пол[овина] година, да бъдат предадени в ръцете на противника, съгласно условията на примирието за спасение на отечеството ни от нахлуване на вражески крак. Но има и военни заповеди, които не се изпълняват. И тази можехме и не щяхме да я изпълним, защото бяхме силни да отстъпваме макар и с бой и стигнем роден край и избегнем позора, който ни очакваше. Обаче ние бяхме подло измамени. Най-напред ни се каза, че примирието е само с България, за това да пуснем през нашите позиции противника, за да преследва германците и австрийците. Това бе начало на трагичния край. Ние изневерихме на славните си съюзници, на които синовете - убити край нас във вчерашните задружни боеве, не бяха още погребани. Главите (за първи път) на всички клюмнаха, когато гледахме как през нашите позиции се нижеха безкрай неприятелски войски, артилерия, обози и пр.

 Ние ги пуснахме - те бяха вече в гърба ни. Втора измама бе съобщението, че ние ще си отидем веднага и то с оръжието си. Но, когато се съобщи от нашите началници да съберем патроните, снарядите и бомбите, ние не вярвахме още, че противникът ни обезоръжава. Третата заповед бе да сдадем оръдията, картечниците, бомби и минохвъргачки, та щели сме да си вървим само с пушките. Ние се разделихме с най-славните бойни другари - оръжието, което бе смъртоносно за противника във всички сражения. Противник при изпълнение на тази заповед между нас нямаше. Това бе подлото от негова страна, защото ние схващахме, че това се върши не по негово искане, а по разпореждане на наши началници и затова го изпълнявахме. Четвъртата заповед бе най-подлата и мерзостната.

Строени по полкове, ние трябваше да минем церемониален марш с натъкнати ножове на пушките, пред главнокомандующия неприятелските войски на този фронт - италианския генерал Монбели. Така започнатия марш, ние смятахме, че води вече към България, но каква жестока съдба! Току що минали генерала в стройни редове, нас ни се изкомандва едно след друго: "Състави пушките", "Свали и остави до тях амуницията си", "На дясно ходом марш", но не към София, а към позора, към унижението. Нас ни откараха към Солун пленници. Така обезоръжени, измамени и оголени, неприятелска кавалерия, до тогава скрита зад баирите, се спусна в гъсти редове от всички страни, раздели офицери от войници и ни обгради. С нас се извърши предателство. Ние бяхме пленници по съдба, а заложници по договор. Славната 100 000 армия бе жива погребана! Има ли един от нея, комуто да не капеха кървави сълзи! Днес, не след 10 години, а след векове, това не може и не трябва да се забравя, за да не се повтаря."

 

100-хилядна българска армия бе предадена доброволно в плен

В София се произвеждат 41% от БВП на страната

автор:Дума

visibility 595

/ брой: 219

Потреблението на домакинствата ускори растежа

автор:Дума

visibility 565

/ брой: 219

Експерт предлага по-нисък ДДС за рибата

автор:Дума

visibility 582

/ брой: 219

Тръмп разговаря два часа с Байдън

автор:Дума

visibility 598

/ брой: 219

Втора инстанция осъди експрезидент на Аржентина

автор:Дума

visibility 595

/ брой: 219

Протест в Брюксел срещу крайнодесните

автор:Дума

visibility 590

/ брой: 219

Пет години затвор грозят Марин Льо Пен

автор:Дума

visibility 555

/ брой: 219

Медийният тероризъм

автор:Александър Симов

visibility 640

/ брой: 219

Хронично бездействие

visibility 604

/ брой: 219

"Символичната война" на съюзническите бомби

visibility 631

/ брой: 219

Кой кой е в проектокабинета на Доналд Тръмп

автор:Дума

visibility 582

/ брой: 219

 

Използвайки този сайт Вие приемате, че използваме „бисквитки", които ни помагат за подобряване на преживяването на потребителите, за персонализиране на съдържанието и рекламите, и за анализ на посещаемостта. За повече информация можете да прочетете нашата политика за бисквитките и политиката ни за поверителност.

ПРИЕМАМ