По-добре един миг орел, отколкото цял живот кокошка

О.з. полк. Иван Петков

    В периода на мирното развитие на страната в армията и авиацията има място за героични постъпки, които издигат морала и ценностната система на човека на висота, макар и не така набиваща се в очите, както в открит двубой с реален противник. В авиацията летецът е поставен да работи в неприсъщи за другите професии условия, тя и в мирно време е реална среда за изпитания на характер, воля, подготовка, морални ценности.
Той, летецът, се готви сякаш невидимо за ситуацията във въздуха, при която може всичко да свърши с авиационното "нормално", но може и да жертва най-скъпото - живота си, за да дари с живот друг или други, които могат да са му близки. Но може и да не познава. Зная много примери за постъпки, които могат да бъдат наречени героични във военната, гражданската и спортната авиация. Ще посоча например военния летец първи клас полк. Радослав Димитров, който загина в горящия самолет, но спаси живота на стотици граждани на град Костинброд.
    Познавам десетки примери, когато летци от Гражданската авиация проявяват изключително майсторство и себеотрицание на границата на човешките възможности, за да спасят живота на десетки и стотици пътници при възникнала крайно рискова аварийна ситуация.
    И ето - на 2 септември 2010 г. се навършват 50 години от подвига на летеца инструктор от ВНВВУ "Георги Бенковски", летище Каменец, майор Стоян Иванов Стоянов. Какво стана в тоя ранен септемврийски ден на 1960 г. ще ни разкаже летецът Тодор Кънчев: "На 2 септември 1960 г. в небето

над село Дренов се разигра драма

в която съдбата определи да взема участие и аз. Тази драма има своя автор и герой, това беше един инструктор летец, който вършеше обикновената си работа - обучаваше своя курсант да лети.
    ...Изведнъж - гръм! Предният самолет се изви, от него започна да струи бял дим, появи се пламък, нещо се откъсна от самолета, той се премята през крило като простреляна птица в полет, гъст черен дим обви опашката му и той стремително се втурна надолу."
    По-нататък Тодор Кънчев разказва какво стана в ония 15 секунди, в които имаше време за живот само за един от двамата пилоти в горящия самолет. И точно в тия 15 секунди героизмът надделя над страха, отговорността за живота на обучаемия курсант надделя над естествения стремеж за лично щастие, което го чакаше на земята.
    При възникналата във въздуха обстановка катапултирането (скачане с парашут) е единствено условие да остане жив пилотът. По инструкция пръв трябва да скочи летецът, намиращ се в задната кабина на самолета, тоест инструкторът, защото, ако намиращият се в предната кабина летец - курсантът, се катапултира пръв, може да се деформира кабината на на инструктора и няма да може да се катапултира самият той.
    А Стоянов решава да изхвърли капака на своята кабина, да осигури скока на курсанта и чак след това да скочи самият той. Стоянов е знаел, че това е очевиден риск, но е постъпил, както е решил.
    В тия 15 секунди, през които курсантът забавя изпълнението на заповедта на своя инструктур - "скачай", "скачай", "скачай" и последната команда: "скачай бе, магаре такова, горим!" Последва нов гръм. На десетата секунда курсантът Карамитев катапултира от горящия самолет.

На 15-ата секунда огненото кълбо

среща земята, но втори парашутен купол няма. Времето позволи да се спаси само курсантът, а инструкторът му майор Стоян Стоянов да остане там, в небето над село Дренов като ярка звезда между звездния безброй.
    Кой е майор Стоянов? Той е летец, пилот, инструктор от учебно-бойния полк на летище Каменец от випуск 1953 г., който остави трайни следи в развитието на Военновъздушното училище и в българската авиация. Роден е на 28 юли 1931 г. в село Рупките, завършил ВНВВУ "Георги Бенковски" през 1953 г. с отличен успех, посветил живота си на необикновената професия - да изковава криле на младите, влюбени в небето мъже.
    Ето как си го спомнят неговите приятели и колеги.
    Петър Димитров ще напомни, че Стоян Стоянов, след като е прочел книгата "Повест за истинския човек" на Борис Полевой, написва на първата страница: "Искам да стана летец и ще стана... По-добре един миг орел, отколкото цял живот кокошка".
    Неговият съвипускник Стефан Павлов представя Стоян като "мъж среден на ръст, набит, мускулест, с мургаво от слънчевия загар лице. Главата му бе непрекъснато вдигната и гледаше на висотата на очите си... Весел, сърдечен, точен, акуратен, съсредоточен, амбициозен, лиричен, емоционален - вечно 29-годишен".
    Андрей Първанов: "Стоян караше хората да го обичат и да го разбират."
    Възпитаниците на Стоян Стоянов курсанти-летци си спомнят за негови сентенции, които и днес се повтарят при срещи между тях - "Какво е нужно на командира - да знае, че най-лошият вид нарушение на дисциплината е да премълчиш заплахата от неизпълнението на задачата", "Животът е несъвършен - трябва да правим всичко според своите сили и възможности той да е по-добър и по-справедлив", "Целта на живота - да имаш дял в неговия възход".
    Семко Цветанов: "Как летеше Стоян? Гледа самолета като художник, надява парашута като артист, влиза в кабината като котка, лети, а стрелките на бордното табло спят, копринен пас на излитане, сладък допир със земята... Стоян се готвеше за боец,

той беше боец

Стоян преследваше героичното, той беше готов за подвиг, защото бе организиран човек. Беше там, където е нужно и колкото е потребно."
    Негов възпитаник ще перифразира мисли на Стоян след гибелта му: "Приятели мои, от всичко най-обичах небето. В него няма нищо измислено. Не е най-лошо това, че животът може да ни напусне. Зная, че той винаги ни стига, за да достигнем до хората, които виждам и сега да тичат по нивите. Падам, падам, падам."
    Русица, съпруга и майка на сина му, ще каже: "Какво ми харесваше в него? Простотата, добротата, грижовността, доброто сърце, истинността му, красивите му мечти."
    Бай Русан Петков от село Дренов, свидетел на подвига на Стоян, посвети оставащите си дни и години на съхраняване подвига на героя-летец, като засади орехово дръвче на мястото на гибелта на Стоян, поддържаше изградения с много любов и признателност от колегите му паметник. А всяка година той канеше Стояновите другари на 20 ноември на гости, тогава беше съборът на селото. По 50 човека се събирахме в дома на Бай Русан, хапвахме, пийвахме, пеехме любими авиационни песни и все за Стоянчо споменавахме.
    Георги Иванов, космонавт номер 1 на България: "Капитан Стоянов пое пътя на безсмъртието. Ще каже човек: ясно и точно е това. Но не съвсем ясно и точно е, защото по инструкция най-напред инструкторът трябва да скочи, защото на едно друго летище при кацане нощем в сложни метеорологични условия при аварийна ситуация инструкторът успя да излезе от кабината и да се спаси, а ученикът му изгоря като факел."
    Георги Иванов поставя въпроса

има ли давност за героизма?

След гибелта си капитан Стоянов бе произведен в звание майор. "Мисля, че неговият подвиг заслужава много по-висока оценка, приятели."
    Нека честването на 50-годишнината от гибелта на Стоян Стоянов бъде повод нашата авиационна общественост да стане инициатор за изграждането на национално значим авиационен символ на героя-летец. Няма давност за героизма. Няма. Има признателност, която не трябва повече да закъснява.
    Нека към книгата на Цветан Цаков "Небе за всички", поемата на Орлин Орлинов "Зорница", стиховете на Стоян Бобев и спомените на колеги и приятели прибавим един достоен за подвига на героя-летец инструктор Стоян Стоянов паметник с национално значение.