Държавата и бедността

Неотдавна една телевизия показа онова битово равнище, под което човекът трудно остава човек. Отведени бяхме в дома на Саша - циганката, която е рождена майка на продадения в Гърция "рус ангел" Мария. Ужасяваща мизерия. Домът е кочина, а храната - някакво подобие на храна. Най-често в дома изобщо няма храна, няма храна и в кофите за боклук, защото там, където Саша и семейството Й живеят, никой не изхвърля храна. А всеки ден десет деца, подобно на всяка божа твар, искат да ядат. Имало е дни, в които Саша е могла да даде на децата си само глътка вода.
Мизерията отвежда Саша в Гърция с надеждата да намери там работа и хляб. Но и там не всеки ден има работа, което означава, че не всеки ден има и хляб. Така се стига до възможно най-голямото бедствие, което може да сполети една майка - да продаде едно от децата си, за да осигури храна за останалите от тях.
Към Саша могат да се отправят тежки упреци. Но преди да се отправят към нея, упреците трябва да се отправят към обществото, в което живее. Човекът, за да е наистина човек, трябва да живее при

минимум човешки условия

Невъзможно е, както отбелязва цитираният от Маркс Хелвеций, "От нещастните да се иска съвършенство" (писмо на Маркс до Швайцер от 24 януари 1865 г.). Невъзможно е, да кажем с думи днешни, от гладните да искаме богоугоден живот. Преди да искаме от гладния просветено съзнание, трябва да го нахраним, което означава да му осигурим работа.

Днес стотици хиляди български граждани, между които главно такива от циганския етнос, са безработни. А само преди 25 години нямаше циганин без работа. Всички работеха в  промишлените предприятия и главно в кооперативните стопанства, а децата им получаваха, освен хляб, и образование. Днес, след престъпното ликвидиране на промишлеността и особено на ТКЗС-тата с тяхното милиардно имущество, за циганите няма работа, няма хляб, няма образование, но затова пък има нищета, има затъпяваща неграмотност, има масова битова престъпност. Кой е виновният? Самите цигани ли?
Не мога да забравя разговора, който преди години д-р Владимир Калайджиев е имал с една образована циганка. Оказало се, че една от дъщерите на тази циганка е останала без всякакво образование. "Но защо така?" - попитал д-р Калайджиев. Отговорът бил убийствен:

"Хвана я демокрацията"

Днес циганите са щастливи да имат  демокрация в изобилие, но затова пък в огромната си част са лишени от образование и от всичко онова, което образованието предлага.
Ще бъде погрешно, разбира се, да се смята, че в мизерия живее само циганското население. В убийствена мизерия живеят и хиляди, много хиляди българи. Спомням си думите, с които възрастна българка от пловдивско село се обърнала към своята съседка: "Златке, днес в тенджерата мога да сложа само сол." По данни на КНСБ над 80 процента от българските граждани живеят в мизерия. Под линията на бедност в момента са 23% от домакинствата, или 1 милион и 600 хиляди българи. Банални вече истини, но не бива да ни омръзва да ги повтаряме. Те трябва да са като тревожен камбанен звън.
Някога като народен представител получавах писма от стотици изпаднали в материална нищета българи. Те имаха образование, имаха и достойнство, но притиснати от бедственото си положение, протягаха ръка за помощ. Помагах според своите възможности, но спасението не може да се търси в личната благотворителност.
Днес непрекъснато слушаме и четем, че се събират парични средства за лечението на тежко заболял наш съгражданин. Така стигаме до неприятното състояние да се чувстваме гузни, ако не отговорим на зова за помощ. Грижата за здравето на гражданите трябва да е предоставена не на милостта на отделни лица, а на държавата. Държавата е нашето колективно аз. Необходимо става тя най-после да встъпи във функциите си на социална държава, каквато е според Конституцията.
Социалната държава обаче няма да е достатъчно социална, ако преди това не е достатъчно богата.

Държавата ни днес е бедна, много бедна

Тя разчита единствено на приходи от частния бизнес, който за съжаление нито е достатъчно развит, нито е достатъчно милосърден. Неговата непосредствена цел е да обогатява не другите, а себе си. За да се обогати, държавата трябва да се включи активно в икономическия живот на страната. Придобивайки доходи за себе си, тя в крайна сметка придобива доходи за своите граждани. В никакъв катехизис не е казано, че държавата не може да изгражда собствени предприятия. Тя трябва на общо основание да се интегрира в пазарната икономика и следвайки нейните правила, да преследва своите социални цели.
Твърде много са нишите, незаети от частния бизнес. Истинската, здравата икономика празни места не търпи. Там, където не е частният бизнес, трябва да е държавата със собствен бизнес. Наложително е да подкрепим всички инициативи на държавата в развитието на нашата икономика. Колкото повече държавни предприятия имаме, толкова по-голям ще бъде и броят на работните места, толкова по-малко ще са гладните. Във всички случаи следва да предпочетем хората пред мъртвите догми на либерализма.
Трябва решително да отхвърлим възраженията срещу "реинтеграцията" на държавата в икономиката, или ако използваме другия израз, реиндустриализацията. Реинтеграцията не може да се натовари с упрека, че въвежда социализъм, защото тя не посяга на частната собственост. Частната собственост ще е все така свещена и неприкосновена, но тя ще трябва все пак да се съгласи да търпи конкуренцията на държавната собственост. Нали частната собственост издига като свой основен тезис тъкмо конкуренцията!
Доводите срещу реинтеграцията на държавата в икономиката са по същество доводи срещу възможността държавата най-после да се включи активно в борбата срещу нашата бедност. Някои среди упорито държат да сме бедни, защото бедните много по-лесно биват управлявани.

Богатата държава предлага перспективи

Само когато държавата ни е богата, ще придобият стойност и обещанията да дадем на пенсионерите минимална пенсия от 500 лв., а на започващите трудовата си дейност млади хора минимална заплата от 1000 лв. Останалото е политическа шарлатания.
Достатъчно дълго чакахме добродетелната пазарна икономика да ни обогати. Да чакаме повече е невъзможно, защото става и национално опасно. В степента, в която обедняваме, намаляваме като народ - няма как гладните да отглеждат деца. Вече не бавно, а обезпокоително бързо изчезваме. След около сто години, предричат ни, ще потънем в историческото небитие. А само преди две-три десетилетия нашата държава бе наистина богата. Тя имаше пари за здравеопазването, за образованието, за развитието на изкуството и културата, за спорта, за сигурността на гражданите и страната. Тя осигуряваше хляб, образование и здравеопазване на всекиго. За всички, включително и за хора като Саша.