Българинът е толерантен и съчувстващ

Мартина Маринова е родена на 2 юли 1980 г. Завършила е Медицинския колеж "Йорданка Филаретова" със специалност социален работник, Софийския университет "Св. Климент Охридски" със специалност специална педагогика и Лесотехническия университет със специалност кинология. От 2003 г. сътрудничи на фондация "Очи на четири лапи", първоначално като приемно семейство на кучето Амбра. Впоследствие, по покана на екипа, заминава на обучение в руското училище за кучета водачи в Москва. През 2005 г. успешно се дипломира като инструктор на кучета водачи за слепи. Оттогава работи в училището в България. Заема длъжността главен инструктор и до този момент е дипломирала 12 кучета, които успешно работят за незрящите си стопани.

Цитат:
"Искам да разгръщам потенциала си и да помагам на хората в България"

- Мартина, трудно ли се работи с животни?
- Изключително удоволствие е да се работи с животни, особено с кучета. Но желанието трябва да го носиш в себе си. Не може между другото да започнеш да работиш с кучета водачи, нужно е да ги разбираш, да ги чувстваш, да ти идва отвътре.
- Кога разбра, че ти идва отвътре?
- Цял живот съм знаела, че би ми било приятно и интересно да се занимавам с животни. Истински го осъзнах, когато станах приемно семейство, за да отглеждам куче, което по-късно ще бъде предадено на човек с нарушено зрение. По същото време разбрах, че фондация "Очи на четири лапи" в  набира инструктори за обучение на кучета в Австрия. Но аз не владеех немски език и това се оказа пречка да замина. След като нямах друга алтернатива, избрах да стана приемно семейство, за да съм част от дейността на организацията. По-късно по щастливо стечение на обстоятелствата заминах за Русия, за да се обучавам за инструктор.
- Какво се изисква, за да отгледаш куче, с което по-късно ще трябва да се разделиш, за да отиде то в семейството на незрящ човек?

- Задължително е хората да имат целенасочено желание, а не просто да искат да имат бебе вкъщи. Това е голяма отговорност и сериозен ангажимент. Изисква драматично да промениш дневния си режим, живота си. Кучето става член на семейството, и то специален. От фондацията поставяме доста изисквания, за да бъде успешно партньорството между училището и приемното семейство. Другият въпрос е хората да направят тази важна крачка с пълното съзнание, че после ще се разделят с животното. Това е много трудно, почти всички хора плачат накрая, когато дойде моментът да предадат кучето в училището за обучение.
- А как кучето приема промяната?
- Работим с породи, които са лесно адаптивни. Това са голдън редривъри, лабрадори. Стига да имаш бисквитка в джоба и желание за общуване, те са готови на всичко за теб. Така че за тях смяната на стопанина не е толкова стресираща. Плавно и естествено стават нещата.
- Кое беше най-трудното за теб, когато се захвана с работата на инструктор?
- Като във всяка професия опитът си казва думата. Сега зад гърба си имам 12 обучени кучета. Мога да кажа смело, че знам какво правя, сигурна съм, че мога да се справя с всяко предизвикателство. Подхождам креативно, за да се получи връзката и сътрудничеството.
- За теб това мисия, призвание ли е или просто професия?
- В никакъв случай не е обикновена професия. В момента изпитваме финансови затруднения като организация. Тъй като кучетата водачи се предлагат безплатно, ние не печелим от дейността си. Ако за мен това беше просто професия, щях да отида на друго място, където да имам сигурен доход. Така че за мен това е призвание. Докато съществува такова училище у нас, ще съм в него.
- Може да се каже, че ти даваш очи на хората. Какво е усещането?
- Това чувство е страхотно. Знам, че съм способна да дам на хората нещо, което никой друг не може. Ето един пример за може би първата ситуация, в която разбрах, че работата ми е уникална. Първото куче, което обучих, отиде при жена в Харманли. С нея работихме две седмици, докато тя и кучето изградят връзка. Една от тренировките беше на местния стадион и изведнъж заваля дъжд. Жената беше много щастлива, защото се оказа, че от пет години - откакто е изгубила зрението си, не е усещала дъжд по лицето си. За първи път от пет години тя си позволи да тича. За този период на практика е била затворник в дома си. Но пред мен жената разцъфтя. Незрящите с кучета водачи подобряват социалния си живот. То не е само помощник, то е и терапевт. Така че за мен удовлетворението е максимално. Не мисля, че бих могла да намеря това чувство в друга професия.
- Като човек, който общува с незрящи хора, имаш доста наблюдения. Какво е отношението на българина към хората с увреждания? Толерантен ли е, приема ли ги?
- Моите наблюдения показват положителна тенденция на развитие в това отношение. В началото на работата ми като инструктор преди няколко години дейността ни не беше известна. Когато вземах белия бастун и тръгвах по улиците да обучавам куче, самата аз в ролята на незрящ човек, хората не ни разпознаваха, не ни възприемаха. Дори ни ругаеха. С годините това се промени. Мога да кажа, че сега 1 на сто са неприятните ситуации, в които попадаме, когато хората проявяват грубост, арогантност и невнимание. В повечето случаи те искат да ни помогнат, отстъпват ни място в градския транспорт, хващат ни за ръка и ни превеждат през улицата. Така че според мен българинът е толерантен и съчувстващ, чувствителен към болката на другия. За да помогнеш на някого, трябва да приемеш неговия проблем, да се ангажираш. Това са наблюденията и изводите от моята действителност.
- Как виждаш бъдещето си? Свързано ли е то с животните?
- Бих искала да се развивам в сферата, в която работя и в момента. Достатъчно съм опитна и смятам, че мога да доразвия уменията си с обучение на кучета за глухи и за помощници на хора с двигателни увреждания. Много ми се иска да се занимавам с дечица със специални нужди. Енергията и безкорисната любов на кучетата може да помогне и на тях.
- Ако нямаш тази възможност за реализация в България, ще отидеш ли в чужбина?
- Не. Не съм от този тип хора, които на всяка цена искат да излязат навън и да печелят много пари. За мен чужбина е място за екскурзии. България е моята страна, в която искам да се развивам, да разгръщам потенциала си и да помагам на хората.