Защо училището става все по-некачествено

През последните две десетилетия в образованието се оформи тенденцията непрекъснато да се правят реформи, а впоследствие да отчитаме влошаване на крайните показатели. Ако съдим по международните изследвания и резултатите от кандидатстудентските кампанни, качеството се влошава с всяка измината година. Има много конкретни измерения на тази тенденция.
* През първите години на прехода с тревога констатирахме, че от училище са отпаднали 5% от децата. Неусетно те станаха 10%, 15% и днес със статистическо безразличие установяваме, че вече  са 21.5%. (Дали това не е показател за бавното и трайно угасване на нацията?)
* Редовните политически чистки в МОМН и политичеките назначения на училищни директори обезкървиха системата откъм експерти, а малкото,  които са останали в министерството, са избутани на заден план. При наличието на пъстра и не особено компетентна политическа номенклатура във ведомството за кратко време се създаде интригантска среда, силно наситена с кариеристични и корупционни нагласи.
* Стана правило всяка поредна реформа да се обявява едва ли не за революционна и да се прави прибързано, преди да сме почувствали положителните резултати от предходната. Никоя иновация няма да даде адекватни резултати, ако я поставим в неадекватна среда. Сериозна вреда нанася стреотипът нововъденията да се посрещат с първоначален възторг и одобрение, а критиката да идва след негативните резултати.
* Благодарение на всеобщото пренебрежение учителската професия става все по-непривлекателна.
* Пълно нехайство и пренебрежение цари и по отношение на здравето на учениците и учителите, които според експертите по социална медицина са най-болното съсловие на най-болната нация в Евросъюза. Азбучна истина е, че бъдещето на общественото здраве се кове в грижите за здравето на подрастващите сега. И тук закъснението е безнадеждно. Най-лошото е, че в комерсиализираното здравеопазване няма нито място, нито концептуална яснота по този проблем.
* В пълна немара е отношението към квалификацията на кадрите в системата, като се започне от управленските и се свърши с учителите. Прибързано въведеният модел за кариерно развитие на учителите е пълен с дефекти и вече се нуждае от сериозен ремонт.
 * Хаосът в учебните планове и програми е перманентен.
 * Паралелно с нарастването на броя на одобряваните и все по-недостъпни по цени и съдържание учебници намалява броят на тези, които ги купуват, а още повече на тези, които ги четат.
 * Системата на делегираните бюджети пуши отвсякъде.
 * Дисциплината в училищата продължава да се влошава. Решиха да я подобрят чрез ожесточаване на наказанията, без да се досетят, че крутите мерки дават добър резултат, само ако се предшестват от ефективна и съдържателна превенция на нарушенията. Липсва адекватна концепция за това що е училище и реалността е същата като от преди Христа.
 * През двадесетте години на миналия век нормативната база на образованието имаше кодифициран вид, но на ниско равнище, доколкото не бе доизградена самата образователна система. През следващите десетилетия тя се разви, появиха се недостигащите й части, които се сдобиха със своя нормативна уредба. В наши дни се появи потребност от кодификация на по високо равнище, Но вместо към монизъм продължаваме да вървим към задълбочаване на елементаризма и към размиване на връзките. Един Кодекс на народната просвета напълно би съответствал както на обективните потребности, така и на общите тенденциите на родното законодателство.
Подготвеният проектозакон за средното образование сигурно ще бъде приет, но си струва да се запитаме дали с него ще пресечем изброените негативни тенденции. Основания за положителен отговор няма, доколкото проектът е изтъкан само от добри намерения, много амбиции и имагинерни надежди нещо да се случи. Първият аргумент в полза на това твърдение е липсата на образователна стратегия, разработена от експерти, одобрена с консенсус от цялата общественост и

 като съставна част на концепцията за национална сигурност

Като няма стратегия, има лутане напосоки. Стратегическа цел с изключително значение за бъдещето на нацията например е преходът към задължително средно образование. Ако например го въведем от 2014 г., първият випуск, който ще излезе през 2018 г., ще бъде подготвен да живее и работи в много по-сложна и пълна с предизвикателства среда. В нея ще прогресират онези, които са по-адаптивни и по- конкурентоспсобни. Може уверено да се твърди, че преходът към задължително средно образование ще стимулира всички степени на образованието, а заедно с тях - и цялото общество. Може би с тази мярка ще бъдем сред пионерите в Европа, но точно в това е нашият шанс да престанем да бъдем нейните опашкари.
Друг проблем със стратегическо значение са квалификацията и кариерното развитие. В сегашния си вид системата за повишаване на квалификацията е твърде примитивна, не ангажира и не стимулира към самоусъвършенстване. Много учители я заобикалят, а онези, които решат да придобият всичките пет степени, могат да го сторят за 5-6 години и толкова. Морално е остарял и току-що въведеният модел за кариерно развитие, който:
* Има самоцелен характер и е кух, тъй като още с неговото въвеждане се разбра, че няма да се отрази положително върху качеството. Набързо, без да поемат ангажимент в тази посока, учителите вече получиха по-високи степени и възнаграждения.
* При обща тенденция за учене през целия живот се предвижда кариерното развитие на учителите да приключва за десет години. 
* Сега завършилите педагогическа специалност във висшите училища получават квалификация "учител", която при постъпване на работа ще им бъде отнета, за да ги назначат като "младши" учители, а после в продължение на две години ще трябва да се подготвят за учители под ръководството на по-възрастни педагози. Не е ли по-добре да въведем магистърска програма "учител" и след нейното завършване младите хора да бъдат назначавани директно на учителска длъжност?
  * По нашенски и в разрез със световната практика обществото ни пропусна да обвърже кариерното развитие с повишаването на квалификацията.  
Стратегически проблем са учебниците. Едва ли другаде по света

се разхищават толкова много средства за учебници

В каталога на фирма за разпространение преброих над 3500 заглавия на учебници и помагала. В тях се пресичат интересите на автори, печатари, издатели, оценители, разпространители и, разбира се, на държавата с нейните данъци. Техният финикийски взор фокусира в джоба на родителя, който стоически изнемогва. През октомври 2008 г. бе предложено на ексминистър Даниел Вълчев да поиска от бюджетния излишък да се заделят 25 млн. фонд за учебници, които да се предоставят безплатно на учениците от VIII до ХII клас. Мотиви имаше достатъчно: намалява броят на учениците, които купуват учебници; още по-малък е броят на онези, които ги ползват; за много деца учебникът е единствената книга, която, ако не за друго, ще ползват за упражнение по четене; значително ще се съкрати броят на безпричинните отсъствия и пр. При разумно използване парите щяха да решат проблема за 5-6 години. Отговор не последва.
Още по-радикално предложение бе отправено към г-жа Йорданка Фандъкова, когато бе (за кратко) просветен министър: да възприемем формулата един предмет два учебника (за задължителна и профилирана подготовка); изкупуване от държавата на лиценза върху тях; прехвърлянето им на електронни носители; предоставяне на учениците срещу минимална такса на устройството със съответното учебно съдържание. Това би решило проблема завинаги, с голям образователен, икономически, финансов, социален, здравен, екологически и психологически ефект. Отговор отново не последва.
Министър Сергей Игнатов пък заяви, че ще чете всички учебници. Нека чете. Аз предпочитам,

вместо дърветата, да гледам гората

защото знам, че е пълна със сухи дърве, които стават само за огрев. За да оправдае некачественото образование, министърът прехвърли вината върху трудноразбираемите учебници, което е далеч от истината. Първо, между ученика и учебника стои фигурата на педагога, който е длъжен да бъде  коректив на недостъпното съдържание. Второ, подобни приказки понижават интереса и демотивират учениците да работят с учебниците, родителите да ги купуват, а учителите да ги предлагат. Парадокс е, че след като в началния курс училище и семейство полагат усилия за изграждане на навици за четене, в горния курс пак под влияние на училището и при пасивната роля на родителите тези навици бързо закърняват. Посоченото обяснение отклонява вниманието от истинските причини за ниското качество. А те са основно две: лошо управление на образованието от долу до горе и просташко пренебрежение на обществото към учителите.