Световната демокрация в отстъпление

Чавдар Киселинчев

През последното десетилетие на ХХ век демокрацията изглеждаше като правило и норма на цивилизования свят. Но през 2010 година има признаци, че демокрацията преживява криза, губейки от своята привлекателност и магнетизъм. Това е в контраст с големите до неотдавна очаквания на обществото, особено в страните от бившия съветски блок. На свой ред САЩ се опитват да наложат демократичен модел в Ирак и Афганистан с военна сила, но опитите на Вашингтон дават противоречиви резултати. Възниква основателният въпрос - в отстъпление ли е демокрацията в световен мащаб, помръкнал ли е нейният имидж.
Проблемът е в това, че там където демокрацията се е установила, тя запазва географските си позиции, но същевременно е загубила привлекателността си, магнетизма и ентусиазма, който събуждаше през 90-те години на миналия век. Според мен демокрацията бе пренатоварена с високи и нереалистични очаквания. След падането на желязната завеса всички добри и желани неща бяха буквално наринати с голяма лопата в кошницата на демокрацията - свободата, върховенството на закона, високият стандарт на живота, личният просперитет, нормалността на нещата, световният мир, доколкото демокрациите не воюват помежду си. И разбира се, правото да избираш тези, които ще те управляват. Когато демокрацията не можа да осигури тези изконни очаквания, нейният имидж по света пострада.
Реалността на промяната и новото демократично устройство се оказаха съвсем други. Заедно със свободата дойде социалната несигурност, партизанщината в партийните борби смени комунистическия монопол на властта, възможността да напуснеш страната, когато тук нямаш перспектива, замени полузатвореното общество на бившия режим. Сега новите поколения израстват в условията на висока конкурентност, разслоение на богати и бедни, атомизиране на обществото и съответно отчуждаване на мнозинството от политическия дебат и процес.
Границата между демокрацията и авторитаризма става все по-размита. Няма идеологически прегради. В една Русия, например, пазарните отношения и плурализмът са факт, който обаче руските либерали не без основание квалифицират като авторитаризъм под маската на суверенната демокрация и вертикалата на властта. На свой ред в Китай имаме държавен капитализъм, еднопартийна система, пазарни механизми, контролирани от пекинската върхушка, и едно разслоение на обществото на шепа частници милиардери и на милиардното море обикновени труженици. Китай, за разлика от САЩ, не води войни, а настъпва икономически. Когато върху света връхлетя глобалната икономическа криза през 2008 г., Китай продължи да се развива с немислими за Запада темпове от 10% годишен прираст, с ясната цел след 20-ина години да оглави световната ранглиста по обема на БВП.
С други думи, Китай и Русия - две много важни държави, не представляват идеологически атакуема система, защото просто нямат идеология. Но в очите на държавите от Третия свят ефективността, с която Китай посрещна глобалната криза, става жалон и политически ориентир за тяхното развитие в новото време.
В Ирак САЩ оставят една нестабилна демокрация, която е изправена пред огромни проблеми от политическо, религиозно-етническо и икономическо естество. В Афганистан, където 9 години се води неспечалваема война, САЩ и НАТО ще оставят след себе си кланово племенна страна, без съзнание за национална държава и с доминиращата роля на талибаните в южните и източните райони на страната. Ще си позволя да кажа, че Ирак и Афганистан не само компрометираха доктрината за износ на демокрация, но и хвърлиха сянка върху САЩ като водещата демокрация в света.
В самите САЩ Барак Обама бе избран върху една новаторска платформа - да бъде разблокирана парламентарната парализа на Капитолийския хълм. Но инерцията на безпринципното противопоставяне от страна на републиканците направи така, че президентът Обама сам попадна в парламентарния блокаж.
Впрочем демокрацията изглежда блокирана в Белгия, корумпирана в Израел, парализирана в Холандия и пародийна в Италия, където премиерът Силвио Берлускони, с помощта на притежаваните от него мощни медии, манипулира общественото мнение. А централата на ЕС в Брюксел е олицетворение на свръхбюрократизацията, наред с безотчетността на изпълнителния орган на Евросъюза - Европейската комисия, която не се избира от гражданите на общността. И още, намирам за естествено, че младите демокрации нямат дълбоките демократични корени на англосаксонската традиция на САЩ и Великобритания. От друга страна обаче, именно в постсъветското пространство демокрацията се доказва като начин на организация на обществото.
Натрапва се усещането на обикновените хора от демократичните страни, особено в Източна Европа, че от техния вот не зависи нищо при една система, където политиката се прави с пари. Не ми остава нищо друго, освен да припомня думите на Уинстън Чърчил, според когото демокрацията е лоша форма на управление, но всички други са по-лоши.