Невротизирани парчета живот
"Откат" от Захари Карабашлиев на сцената на театър "Българска армия"
/ брой: 18
В стерилната белота на неопределено - материално и времево, пространство, разделено на две нива, сякаш от нищото възникват черните силуети на също така неопределените личностно и психологически герои на "Откат". Сценографията и костюмите на Нина Пашова от самото начало задават основния тон на спектакъла и определят впечатляващата му контрастна визия. Пиесата на Захари Карабашлиев, носител на престижната награда "Аскеер" за драматургия с друга своя пиеса, определено поставя не предизвикателства, а направо коварни клопки пред всеки, който би пожелал да я постави на българска сцена, тук и сега.
Иван Радоев и Гергана Данданова като въображаемо превъплъщение на героите от Чеховата "Чайка"
Пиесата е крива, ръбата, смешна, тъжна, забавна, сериозна, немонолитна, неподчиняваща се на буквата на жанра, та дори и на автора си - самия мен. Много жива и дива пиеса, признава авторът. "Откат", отново според автора, е "пиеса от кратки пиеси... импулси... парчета живот", които от своя страна режисьорът Стайко Мурджев поднася заедно с тревогата си за цинизма и бездуховността на днешното съществуване, "препълнено" от говорене и "изпразнено" от чуване.
Защо "Откат" и откъде идват изстрелите?, биха се запитали зрителите на спектакъла на младия режисьор Стайко Мурджев, поставил пиесата в театър "Българска армия". Наистина в спектакъла има няколко изстрела - кои истински, кои не - които отекват силно, но откат (в смисъл на разбиране и реакция на публиката) определено няма. Струва ми се, че това представление, което си поставя задачата да изследва "нечуваното като мода; нечуването като фобия, като паразитен страх; нечуването като крах, като генетична повреда; нечуването като демагогия, нечуването като тема за размисъл; нечуването като оправдание за посредствеността", се сблъсква с едно кънтящо нечуване от страна на зрителите, за които всъщност е предназначено.
В сценичната адаптация на Стайко Мурджев определено не се "чува" смисълът на страданията на главния герой - драматург, който мечтае да напише пиеса, значима поне толкова, колкото пиесите на Чехов, не се "чува" и значението (ако предположим, че има такова) на показаните невротизирани парчета реален и въображаем живот, не се "чува" и отговорът на най-простия, но същностен въпрос на всяко театрално представление: "За какво е всичко това?" Онова, което определено се "чува" в спектакъла, е почтеното отношение на актьорите Иван Радоев, Анастасия Ингилизова, Ангел Генов, Георги Новаков, Гергана Данданова, Веселин Анчев, Лидия Инджова, Леонид Йовчев, Милен Миланов, Мимоза Базова и Тигран Торосян към пиесата, към постановката, в която играят, и професионалното им присъствие на сцената.