Докато има политика, карикатуристите няма да умрат от глад

Читателите на ДУМА над десетилетие познават АНАТОЛИЙ СТАНКУЛОВ като именит карикатурист, а ценители на изкуството са наясно, че той най-вече е талантлив живописец. Роденият през 1956 г. в Русе майстор на четката има солидно образование – завършва архитектура в София. Работи като художник в редица български вестници и списания (1983-1990), а след това е издател и главен редактор на хумористично-сатиричното списание "Шут". Оглавява също така рекламна агенция, бил е арт директор на фондация, илюстрирал е над двеста книги за различни български издателства. Участвал е в повече от 500 изложби за живопис и карикатура у нас и по света, автор е на десетки самостоятелни експозиции. Притежава дарбата да усмихва и да създава добро настроение – въпреки всичко. Не изневерява на позитивизма си и в навечерието на своята 65-годишнина.

– Откога датира традицията да отбелязвате с изложба рождения си ден, Маестро?

– От 2002 година, когато тогавашният секретар по външната политика на президента Първанов (и мой приятел от казармата) – посланик Георги Димитров, ме въведе в средите на Българското дипломатическо дружество, на което по-късно станах и член. Изложбата тогава беше експонирана в ресторанта под президентството. Навършвах 46 години...

– С какво ще е по-различна предстоящата експозиция, която ценители ще видят на 9 декември?

– С това, че е работена най-дълго – почти от 2007 година, когато за шест месеца живях и рисувах в Париж. Малко преди да замина, със съпругата ми намерихме в покрайнините на София изхвърлен витраж от съборен храм. Така дойде идеята да вграждам в картините си по едно или няколко стъклени парченца от него. Като очи на риба, която наблюдава света. Като Божи знак, който да ни припомня за тленността. И както казваше моят вече починал приятел – писателят Минчо Тунев: "Окото на рибата винаги стои отворено, дори и след смъртта. Както и картината."

– Какви хора притежават творби на Анатолий Станкулов?

– Всякакви! Като започнем с приятелите, някои от които имат вече почти цели изложби с мои картини, като минем през президенти, депутати, царе, колекционери, държавни и частни колекции и стигнем до голямо количество най-нормални хора и други обикновени... зевзеци (смее се).

– Има ли ваша картина, с която не бихте искали да се разделите, колкото и пари да ви предлагат за нея?

Мадона.       Автор: А. Станкулов

– Не, няма, защото изкуството е самотно занимание и в него няма никакъв смисъл, ако не бъде споделено с другите. Само съпругата ми от всяка изложба запазва за себе си по някоя картина и не позволява да бъде продадена. Предполагам, за да се фука с мен, когато вече няма да ме има (смее се).

– Удостоен сте с много престижни награди за вашето творчество. Има ли сред тях такава, която ви е най-ценна, най-изстрадана, най-желана?... 

– Вече 44 години рисувам всеки ден по около 10 часа. Просто не може упоритият труд да не бъде възнаграждаван... понякога. Макар че при мен само 1% е труд, останалите 99 на сто са талант (смее се). Да, малко попрекалих с отличията, а те са над 200. Ще спомена само някои: Голямата награда на СБХ за карикатура, Наградата за карикатура на Министерството на културата на България, Наградата за карикатура на Министерството на културата на Гърция, Наградата за карикатура на Министерството на културата на Турция... Както казва Камата: "Който играй – пичели!"

– Известен сте и като автор на карикатури, публикувани не само в ДУМА, но и в други издания. Как го приемате – като работа или все пак и това е изкуство?

– Рисувам карикатури от 1977 г. На първия ми учебен ден като студент седнах на последния ред в залата до видимо по-възрастен от мен колега, който извади от едно куфарче перодръжка, картончета и мастилница и започна да драска някакви човечета. След няколко минути ме погледна и попита: "Ти рисувал ли си карикатури? Искаш ли да те вкарам в тази игра?" Това се оказа много популярният тогава карикатурист Радой Гердов – 13-а година студент. И магията започна. След около две седмици се появи и първата ми карикатура във вестник "Нов живот". Последваха публикации във "Вечерни новини", "Отечествен фронт", "Кооперативно село", "Земеделско знаме", "Стършел", "Работническо дело", "Народна младеж" и в целия профсъюзен и регионален печат. Получих и покана да започна работа във вестник "Строител", след това в "Транспортен глас", "Трезвеност", "Кремиковски металург", "Средношколско знаме", "Импулс", списание "Проблеми на социалния контрол"... За да стигнем до 1989 г., когато със съпругата ми Юлия започнахме да издаваме собствено списание – "Шут".

А през април 2011 г. се сбъдна и още една моя мечта: да стана художник на левия вестник ДУМА. През цялото време не съм изоставил и живописта, както и оформлението на над 200 книги за много български издателства. И сега разбирам, че съм работил това, което ми е било най-приятно. И даже са ми плащали за това...

– Читателите ни знаят, че преди време се кандидатирахте за кмет на знаков столичен район, имате и активна гражданска позиция по много наболели въпроси. Изкушен ли сте още от политиката или усещате разочарование?

– Не, не съм се кандидатирал. За тази позиция ме издигна районната организация на БСП-Подуяне, където членувам. Просто приех тази партийна задача. Тогавашният главен редактор на ДУМА Юрий Борисов ми каза: "Не знам как си се съгласил, но нали знаеш – ти си от другите, различните, такива като теб не ги избират." И не ме избраха.

Въобще, ама въобще не съм разочарован от политиката. Тя е такава, каквато е – хубава работа, ама българска (смее се). Даже получих огромно удовлетворение от една случка, за която ми разказаха в предизборната кампания: Седял възрастен човек в кварталното кафене, загледал се в снимката на плаката ми и казал: "Ще гласувам за този с брадата – той не е като другите." 

Но покрай таз работа научих много полезни за карикатуриста неща, и то като участник в кухнята на изборите. Разбрах, че докато има политика, ще има и карикатура. И сега си седя на гьоме във вестник ДУМА и чакам поредната глупост на някой политик, за да го "отстрелям". А те, политиците, не спират да вършат глупости. Даже прекаляват. Това е много добре за карикатуристите, защото докато ги има политиците, ние няма да умрем от глад (смее се).

– С кое ваше творение се гордеете най-много? 

– Най-много се гордея с децата ми и по-специално – с най-малкия ми син д-р Юлиан Станкулов, който е главен асистент в НХА. Е, па тая "картина" я барнах здраво. Откъдето и да я погледнеш – все майсторска работа. Както обичаше да казва прабаба ми Данка: "И у Банкя одих, но от мойте деца по-убави не видох!"

Та само на неговото мнение държа най-много. Че за какво го учих толкова време?! (смее се)

– Какво поддържа духа ви жив и ведър вече 65 години?

– Стремя се да водя природосъобразен живот (смее се) и да спазвам конституцията на човечеството – десетте божи заповеди. И както ме е съветвал моят приятел, другар и ментор – Тодор Коруев, да не ми пука!

– Има ли въпроси, на които не бихте искали да отговаряте?

– В такива случаи отговарям без думи и хващам четката...

Снимки личен архив