Човекът, който градеше мостове...
В памет на Желязко Домусчиев
/ брой: 174
Д-р Пламен Славов
През юли 2010 г. Желязко Домусчиев щеше да навърши 65 години. Отиде си от нас внезапно, остави празнина, която и днес, шест години след смъртта му, продължава да зее страшно в душите ни.
Голямото му и всеотдайно сърце не издържа на ударите - подли и неочаквани, на омразата - политическа и човешка, на предателството - особено от хората, на които си вярвал и си се доверявал.
Желязко беше човек, който градеше мостове. Те свързваха не само брегове, както е мостът на Стара река в Карлово, а и хора - често с различно социално положение, с различна етническа и религиозна принадлежност, с различни убеждения - политически и идеологически. И днес могат да се видят хора, които, преминавайки по "Желязков мост" в Карлово, се спират пред паметната плоча, навеждат глава в знак на почит и уважение и слагат цвете.
Направеното от Желязко Домусчиев продължава да се оценява положително и с одобрение от гражданите на Карлово и общината. Дори нещо повече - превърна се в мерило за работата на неговите наследници на най-отговорния пост на местната власт. Той остана в съзнанието на карловци като кмет на община Карлово, председател на Общински съвет - Карлово, един от основателите на Общобългарския комитет и Фондация "Васил Левски", член на Управителния съвет на Сдружението на възрожденските градове, най-активния радетел за Апостоловата гора - символ на Карлово в памет на Левски, инициатор на редица значими и важни дела за Карлово и Стремската долина, възродил за следващите поколения реализирането на идеята за тунела "Троян-Карлово", като председател на едноименното сдружение, активен участник в работата на Националното сдружение на общините и Регионалната асоциация на общините "Тракия".
Познаваха го не само в Карлово, общината и в Пловдивско. Познаваха го в цяла България и зад нейните граници. Неговото родолюбие беше посветено на каузи - Апостола, Карлово, Стремската долина, България. За тях беше готов на всичко. Затова се раздаваше - всеотдайно, с енергия и жар. На моменти беше по своему откровен, остър, рязък. Но умееше да се извини, когато греши, да поиска прошка. Самият той прощаваше - с усмивка и великодушие. Беше идеалист, не се отказваше от мечтите си.
Желязко беше преди всичко патриот и човек с голямо сърце, работеше, без да се щади, като кмет, общественик и стопански ръководител. Бранеше, отстояваше и възраждаше създаденото от нашите предци в името на българщината. Като заместник-председател на Общобългарския комитет "Васил Левски" възроди националните чествания на Левски, Ботев, Вазов и останалите възрожденци на Стремската долина. Действаше последователно за съхраняване на училищата и читалищата в Карловската община, на традициите и празниците, които за него бяха символи на духовното ни оцеляване. Дългите години работа във "Вазовските машиностроителни заводи" - Сопот, го превърнаха в ревностен защитник на ВМЗ и други знакови предприятия в района, на интересите на хората, които работеха в тях, на техния хляб и работа пред държавните мъже на България. Имаше голям принос за запазването на Карловския гарнизон. Подаде ръка на младите хора и заедно създадоха Общинския детски и младежки парламент.
Най-хубавото е, че и днес Желязко не е само в сърцата ни. Преди няколко месеца се роди внукът му, който носи и трите имена на дядо си - Желязко Димов Домусчиев. Малкият Желязко има неговите черти на лицето, във вените му тече неговата кръв. Сигурен съм, че и духът на големия Желязко се е вселил в него.