Интервю
Бойко Ламбовски: Да наречеш някого Будител е работа отговорна
Възрожденците ни са усетили вдъхновяващата енергия за една мисия, направила ги герои, казва известният поет
/ брой: 212
Интервю на Боян Бойчев
БОЙКО ЛАМБОВСКИ е роден на 13 март 1960 г. Завършил е Френската гимназия в София и Литературния институт "М. Горки" в Москва. Поет, публицист, есеист, преводач. Автор е на девет стихосбирки, както и на книги с есета и проза. Негови стихове са превеждани на сръбски, немски, английски, руски, чешки, полски, италиански. Носител е на национални литературни награди, сред които "Владимир Башев", "Гео Милев" и др.
- Първи ноември е. Ден на народните будители. С какви чувства посрещате този празник, г-н Ламбовски?
- Със смесени. Позитивната част от тази "смесеност" е, когато се опитам да се туря на мястото на онези наши хора от миналото, част от които наричаме "будители". Те са нямали и една десета, и една стотна от днешните ни възможности за достъп до информация, за образование, за сравнително освободен от тежък бит и блъскане за елементарна прехрана живот. Обаче са усетили голямата вдъхновяваща енергия за една мисия, която ги е направила герои. Това е - чисто човешки погледнато - щастие за личности като тези хора, независимо от често трагичната им съдба. Те - и Паисий, и Неофит Рилски, и дядо Петко Славейков, и националреволюционерите, и несправедливо позабравените, като Кръстьо Пишурка, действително са чувствали с кожата си онова, което наричаме "Дух на времето". Този дух ги е напътствал да служат на род и език. Пък кое предизвиква смесените ми чувства ли...
Ние малко изхабяваме празника с трафаретни славословия, слагам и себе си в това "ние". Ние не само този празник, всеки празник изхабяваме така. Един празник има нужда, разбира се, и от ритуалистика, и от канонизация, и от тържественост и тържествена реч, обаче от високопарие и баналности няма нужда. Високопарните и дидактични слова, хеле тези, произнасяни по задължение, не служат на онова Вдъхновение, за което споменах по-горе...
- Какво са за Вас народните будители? Кой от тях Ви е вдъхновявал най-много?
- Удивлявал ме е умът им, достойнството им - на един Цанко Дюстабанов, например. Но онова, което е постигнал Вазов в стихотворението си "Паисий", е чудодеен коктейл за пробуждане на националната гордост, според мен шедьовър за духа на една книга, и за мен лично - най-силното стихотворение в "Епопея на забравените". Всеки народ, всеки човек вероятно разполага с песни и стихотворения, от които го побиват тръпки. За мнозина това е националният химн, за други - артефакти и предмети с религиозна предназначеност. За мен такива неща са песента за цар Иван Шишман и стихотворението "Паисий" на Иван Вазов.
- Имаме ли нужда днес от будители? Имат ли място те в нашата забързана, комерсиална и чалгизирана родна действителност?
- Простият отговор е: Да, имаме нужда! Освен това ги има. Но ако очаквате да посоча с пръст, ще ви разочаровам. Да наречеш някого Будител е работа отговорна, като да вдигнеш някому паметник приживе. Един човек винаги може да отстъпи, да престъпи, да сгреши поправимо или непоправимо, защото такава е човешката природа, недостатъчно стабилна, податлива на слабости. Времето е, което ще отсее достойните от недостойните, истински вдъхновените от пресметливите имитатори. Да не бързаме. А че ги има, има ги - в това съм сигурен, дори виждам в хъса на младите към толерантност и природосъобразен живот такова вдъхновение.
- Как обществото ни оценява делото на онези, първите, будители днес? Как възприема празника?
- Нека гледаме на празника като на двойнствено събитие, каквото той е. Единият му план е официалният, официозният, ако щете. Това е церемония и ритуал, които са масови, които имат своята каноничност в общественото съзнание и изпълняват политическата роля на национална спойка. Вторият план е личният, индивидуалният - човек има нужда от празника, за да се огледа в него, да си каже: аз на прав път ли съм в живота си, карам ли я така, както би трябвало, или с празни работи се занимавам? Имам ли от кого да взема пример, кого да избера за Учител с главно "У"? Тъкмо това е ролята на истинския празник и неслучайно някои религии забраняват работата по време на празник. Празникът е ден, на който човек трябва да се умие добре, да се премени, да се вгледа в себе си и мислите си, а не само да прекалява с трапези...
- Кога е по-трудно да бъдеш будител: през Възраждането или днес? По-трудно ли е да будиш народа от петвековен сън, отколкото да се опитваш да го опазиш да не заспи отново?
- Ако някой иска да спи, не трябва да му пречим. Може да сънува нещо хубаво. Шегувам се, разбира се, но от живота си досега съм се убедил, че не е наша работа кой как си подрежда битието. Човек отговаря за себе си и трябва да се опита да проумее защо е тук, кому колко помощ може да даде и в коя област. Това не е малко, не е и лесно като прозрение. А да учиш другите как да живеят, докато не си научил себе си, пък го караш с гяволъка и манипулациите - това е азбуката на много политици... Трябва ли ни такова нещо в нови и по-големи дози?
- Спим ли и ако да - защо и докога?
- Не, казвал съм го вече. Българите не сме нито по-лоши, нито по-добри от огромната част човеци, живеещи на Земята. Трябва да сме само по-трезви в отношението към себе си. А не да приличаме на оногова, за когото се казва: "На базата на комплекс за непълноценност разви мания за величие." Или обратното - все тая.
- Какво могат да направят съвременните будители поне за духовното бодърстване на нацията ни, а с надежда - и за духовното въздигане?
- По-скоро трябва да се питаме не какво могат да напряват те - то ще им се подскаже. А какво можем да направим ние за тях - това е важното. Можем например да не бързаме да им се присмиваме, да заклеймяваме, да обръщаме гръб на чудатото, на нестандартното, на неконвенционалното... Често зад него стои човек с мисия, и може би има на какво да ни научи.
- Измества ли Хелоуин българския Ден на народните будители? Не сме ли твърде податливи на чужди влияния?
- Хелоуин е триумф на маркетинговата инфлуенца и доказателство, че силните нации нямат нужда от имперски завоевания от стария тип - с галеони и аркебузи. Достатъчно е да внушиш на света: ние сме апотеоз на величието, флагман на прогреса; следователно такива са и нашите училища, и нашето оръжие, и нашето кино, и нашите празници... Ако ние бяхме такава силна и могъща нация, то през януари цял свят щеше да играе кукерски игри, да звяка с хлопки и да съществува индустрия за кукерски костюми, маски и други атрибути по всички континенти.
- Ще се съхрани ли българският език при това чуждоезиково нашествие, което наблюдаваме през последните години?
- Имам голямо безпокойство за езика ни. Той обеднява, пълни се със заместители на прекрасни и звучни доскоро думи и - уви - достатъчно е да чуем на какъв дървен български говорят някои наши известни политици, за да се изпълним с тревога за българския език. Езикът ни ще се съхрани, докато има добри писатели, които пишат на него, и добри читатели, които ги четат. Но за тези неща не съм оптимист, уви.
- В разговора с Вас няма как да не стане дума и за стихотворения... Време за поезия ли е днес?
- Времето за поезия е с персонални параметри. За някого е време, за другиго - не. Дано чуем тези, за които е. Ето - предоставям ви едно мое стихотворение - не е ново, но е по темата "писане".
Перо
Живях при светията седем години в смирение.
Водица му носех, премитах неравния под.
След него вървях, а по време на нощните
бдения
прехвърлях в ума си достойния негов живот.
Прехвърлях в ума си оскъдните негови думи,
и лек за душата си гърбава дирех сред тях.
Старателен бях, но ме Господ наказа с
безумие,
та всичко разбрах, ала нищичко не задържах.
Тогава си тръгнах, по-горд от обиден
владетел.
В полята се спуснах и там заживях без закон.
Отдето преминах, не песен оставих, а пепел.
Когото обичах, не радост му дадох, а стон.
И още по-страшно прегърби се, сви се
душата ми...
Но всяка душа е пружина с внезапен разгъв!
И аз отведнъж проумях, че това ми е платата,
и кръстът това ми е - да се разкажа такъв.
Така, както капката носи дъха на стихията,
така всеки носи безценен и важен товар.
И аз проумях, че през мен ще глаголи
светията,
и грешникът също, дори безсловесната твар.
Поех към килията пак, и пристъпих на пръсти.
Посрещна ме само на стареца немият гроб.
На масата сложих мастило и листи,
прекръстих ги,
помолих се мълком и хванах в ръката перо.
- - Вашето послание към читателите на ДУМА?
- - Докато не загубим себе си, нищо не е загубено.
Последвайте или харесайте в-к "ДУМА" във ФЕЙСБУК --> ТУК <--
Споделяйте нашите публикации.