Битка за бъдещето

Имах съученик. Казваше се Нихат, а после Николай, след това отново Нихат... За нас нямаше значение. Казвахме му Фифи - не само заради дребния ръст. В час по литература от притеснение заекна върху карикатурата на Жендов "Фифи не яде сух хляб". Беше хубаво и добро момче, отличен футболист. По време на "голямата екскурзия" замина за Турция с родителите си (по настояване на баби и дядовци), после стана гастарбайтер в Германия. Сега живее във Варна. По лична карта се казва Нихат. Когато ми позвъни по телефона след години раздяла, се представи като Николай. За мен си остава Фифи. Дори за миг през всичките години, дори и през онези, в които името му беше като въртележка, никой не беше в състояние да промени нашето приятелство. Защото никой не ровеше с пръст в раната. Имахме еднакви проблеми - с учителите, с униформите, с дискотеките, с неизвинените отсъствия, с подсказването в час. Имахме еднакви предизвикателства за бъдещето - къде ще учим, какво ще работим, кога ще станем достатъчно големи и самостоятелни, за да ни вярват.
Имах съсед. Чичо Шукри. Така и не пожела да последва роднини и деца, заминали за Турция. Смени си паспорта и името. Стана Шишман. За нас остана чичо Шукри. Преди малко повече от година почина. Семейството му поиска да го погребе в мюсюлманско гробище. Мюфтията отказал, защото по лична карта бил с българско име. Три дни човекът стоя непогребан. Свеждахме глави и не вярвахме, че е възможно. Не искахме да приемем, че миналото може да дърпа назад и да разделя хората, дори когато напуснат този свят.
В сряда депутатите гласува декларация, внесена от Иван Костов и група народни представители, осъждаща насилствената асимилация на българските мюсюлмани. Вчера турските вестници отделиха подобаващо място на "историческото решение". И на коментара на Костов, че делото за възродителния процес трябва да бъде довършено. С пръст в раната - колкото може по-дълбоко да ровим в миналото.
Защо ни е? Какво ни донесоха картата с черепите, която СДС размахваше в началните години на демокрацията, връщането към досиетата и ДС? Какво щяхме да спечелим от забраната на социалистическата партия, така лелеяна от новите демократи? По-леко ли живеем след пожара в Партийния дом, демонтажа на петолъчката и взривяването на мавзолея? По-лесно ли ходим всеки ден по преименуваните улици и площади? С ровене в миналото ще върнем ли откраднатото по време на приватизацията, ще отворим ли превърнатите в руини фабрики, ще изтръгнем ли бурените от запустелите ниви, ще нахраним ли бездомните? Не.
Като че ли нямаме предизвикателства днес, та ровим в миналото. Не ни ли стига, че благодарение на глупостта ни и на скелетите от гардеробите не даваме път на онова поведение и действие, което позволи на другите да дръпнат напред. Или продължаваме да робуваме на онази част от манталитета ни, която проф. Васил Проданов най-точно описва с думите: у нас се водят хиляди битки за миналото и нито една за бъдещето. 
Защо, вместо да се връщаме към омразата и противопоставянето, да не отворим дума за нашето утре. За него да водим битка - с идеи, с програми. Не сме силни там. Ще ни липсват перата, с които са свикнали да се кичат част от политиците ни. Много по-лесно и рейтингово е да робуваме на махленското перчене, на бицепсите и на кофите с помия. Това го можем.