Пиенето и пеенето

С известно чувство на неудобство подхващам днешната си тема - за непризнаването или поне подценяването на интелектуалната собственост у нас, но повод ми даде хубавата статия на Кирил Маричков "Само талибаните не плащат музиката", която прочетох във вестник "Труд". Казах си - щом един музикант може да се вълнува от този въпрос, защо и един литератор и театрал да не вземе думата. Не че някой ще я чуе (след като не е било чуто и отвореното писмо на 80 български творци), но да не каже някой после "А ти защо си мълча?"
    Статията на Кирил Маричков е предизвикана (сега се казва провокирана) от гласуваното отпадане в Закона за авторските права на член, според който се събират от продаваните празни дискове, компютърни флашки и други записващи устройства компенсационни възнаграждения за автори и изпълнители. От тези съвсем дребни права (2 до 5%) директно във фонд при Министерството на културата отиват 20%, а в държавната хазна 10% и причината за отказването от тези приходи е оправданието, че и досега те били несъбираеми или, както се изразява Маричков, рекли са си "Този член и без това не се спазва, дай да го махнем, че да си нямаме главоболия!" И следва логичното продължение на автора на статията, че с тези 20%, (по-точно 30%) могат да се спасят няколко филхармонии и театри, заплашвани от затваряне. Но в нашата държава явно по-важно е да не се ощетят търговците. А производителите било на материални, било на културни блага "пцета ги яли", както би казала бабата на Тодор Коруев.
    Лятото отминава, а ние все още си купуваме домати (тук могат да се споменат още много зеленчуци и плодове) по два лева, че и повече, а тия, които ги садят, поливат, прекопават и берат получават няколко пъти по-малко от цената им на пазара, измислена (безбожно надута) от печалбарите прекупвачи и търговци. Бих плащал, без да възразявам тези пари, но ако знаех, че по-голямата част от тях отиват при овощарите и зеленчукопроизводителите. На градинарите не им стига жестоката конкуренция на чуждестранните външно красиви, но често вътрешно безвкусни стоки, които безмитно се внасят, поради членството ни в Европейския съюз, но и родните прекупвачи ги ограбват пред очите на бездействащата (в това отношение) държава.
    Малко ли ни бяха "благините", които получихме за това пусто членство в Европейския съюз като затварянето на половин "Козлодуй", харизването на БГА Балкан, БТК, Булбанк, компаниите за бистрата ни вода, евтиното ни електричество и други национални дойни крави, та сега трябва да го доплащаме на дребно и ние - консуматорите, и производителите на зеленчуци и плодове.
    Но да се върнем към авторската тема! Няма ли начин да вземем от Европата нейните ясни закони в областта на интелектуалната собственост и тяхното стриктно спазване? В това отношение ние сме направо село без кучета. Ако някой не вярва, ще дам примери.
    Преди няколко сезона (не пиша години, а сезони, защото такова е летоброенето в театралната практика) един режисьор беше имал нахалството дори да заведе на фестивала "Вълшебната завеса" в Търговище моята небезизвестна пиеса "Приказка за калпаците" под друго заглавие и обявена като фолклорно произведение. А тази приказка е чисто моя измишльотина. Друг режисьор в друг град и за друга моя пиеса беше депозирал в театъра подписана от него декларация, че се отказва от авторски права, които всъщност  принадлежат на мене. Но защо да упреквам този или онзи, когато чрез своята измишльотина, наречена "Себра", държавата продължава произволно да задържа внесените от театрите авторски права. Уж се чу, че тази противоконституционна разпоредба ще се премахне, но и в момента стотина хиляди лева, законно полагащи се на писатели, преводачи на пиеси и театрални композитори, се бавят пред прага на дружеството "Театераутор" и не стигат до собствениците им.   
    Маричков пише: "С възнагражденията от авторските права едва ли у нас човек може да забогатее, но чрез тях той би могъл да преживява, тоест - да продължава да твори и да създава изкуство. Ето защо са важни тези възнаграждения - за да продължава да съществува българската култура."
    В целия свят не само пиенето, а и пеенето има цена. И никой не я оспорва, а всеки дисциплинирано си плаща както за храната, която пълни корема, така и за храната, която пълни душата. Докато у нас за простака, но за съжаление не само за него, а и за отговорни фактори, духовните блага, художествените произведения са не плод на усилен труд, положен от хора с творческо можене, а безплатни подаръци, паднали от небето, подобно дъжда.