Скулпторът Слави Дончев на 90 години
Слави Дончев: В изкуството е важна емоцията!
Добрата скулптура се получава, ако имаш усета кога да спреш, смята големият творец.
/ брой: 130
Слави Дончев е роден на 29 май 1926 г. в с. Златар. Скулптор, работи в областта на кавалетната и монументално-декоративната пластика. Автор на над 90 скулптурни портрета. Негови творби могат да се видят в много галерии в страната. Реализирал е 12 декоративни композиции за паркова украса във Варна, Шумен, София, Кюстендил и др. Носител на множество награди, сред които "Кирил и Методий" - I степен. През 1995 година печели конкурс за скулптура в Солун. Носител на II и III награда на СБХ. Има три самостоятелни изложби: в Шумен през 1989 г. и в София през 1995 и 2007 година. Член на СБХ.
- Неотдавна навърши 90 години - една мъдра възраст. Създаденото през този период те нарежда сред най-значимите творци на нашето време. Откъде започна пътят на големия скулптор?
- Роден съм в с. Златар, а не в Драгоево, както пише в някои справочници. Бях съвсем малък, на 2 години и половина, когато баща ми реши да се преселим. Този момент се е запечатал в паметта ми. Спомням си как натовари покъщнината на волски коли. Научил, че Драгоево е по-хубаво село. И тръгнахме. Бях прегърнал малкото си братче, а дъждът барабанеше по чергилата.
Когато стигнахме и разтоварвахме багажа, мама счупи единия от глинените гювечи. Имахме такива големи, бели, за подквасване на кисело мляко. Тогава се изплаших за мама, изправих се пред татко и му казах да не я бие. Той се засмя и отговори, че дори не си е помислял, а счупеното е на късмет - ще ни върви в живота. Купихме кирпичена къща в края на селото и така станах драгоевчанин.
Баща ми се занимаваше с търговия, продаваше агнета, яйца. Детството ми бе на обикновено селско момче: изпълнено с игри, но и с труд.
Веднъж татко ме изпрати с каруцата да продавам яйца в съседни села. Пътувам през гората, любувам се на красотата й и си пея. Внезапно виждам трима души да преграждат пътя. Изплаших се не на шега, че ще ми вземат каруцата. Изправих се и подгоних коня. Тримата едвам успяха да отскочат в храсталаците. Такива времена бяха.
- Как се появи интересът към изобразителното изкуство и как се научи да рисуваш? Едва ли си ходил на частни уроци...
- Започнах сам да рисувам. В изкуството водеща е емоцията. Без нея не може да се създаде истинско произведение. Началната ми учителка в училището в Драгоево бе прекрасен човек. Тя поощряваше емоцията в мен и ме научи да я използвам. На родителска среща казала на родителите ми: "Момчето е много емоционално. Това ще му помогне."
След това продължих да уча в Шумен, в мъжката гимназия. От предметите не ми се удаваше математиката. Бях двойкаджия по този предмет, не се срамувам да си го призная. Но в училище вече бях започнал да рисувам. Веднъж именно учителят по математика заяви, че математик от мен няма да стане, но рисувам добре и един ден ще бъда художник.
Запомнил съм и една среща в почивната станция в Боровец с Тодор Живков. Беше в края на 40-те години. Аз по това време вече рисувах големи портрети, от тези, които бяха по фасадите на блоковете. Работех върху портрет на Сталин. Като минаваше покрай мен, Тодор Живков изведнъж се спря. Загледа се в творбата ми и каза: "Ще се получи тази работа, момче". Отговорих му: "Другарю Живков, ние, художниците, започваме едно нещо, но дали ще се получи, не знаем." Той се засмя и произнесе следните думи с правешкия си диалект: "Това момче ще стане голем художник!"
Тези пророчески слова също ме мотивираха.
- Завършил си Художествената академия. Твой учител е бил проф. Любомир Далчев. Тогава ли се появи това влечение към скулптурата?
- Да, до този момент аз бях самоук художник. Затова, когато кандидатствах за първи път, ме скъсаха. Аз предварително знаех, че ще стане така. Има си изисквания, за да влезеш. Успях на втората година. Не съм се отказвал от живописта, имам много картини: пейзажи от България, от местата, които съм посещавал в чужбина. Но се насочих основно към скулптурата, към скулптурния портрет.
- Автор си на над 90 творби. Коя своя работа смяташ за най-значима?
- Бих отделил две свои творби. Едната е скулптурният портрет на Пабло Неруда, за който получих и орден "Кирил и Методий" - I степен. Втората е "Донски казаци". Поръчаха ми да направя паметник в Плевен по случай годишнината от освобождението от турско робство. Монументална и трудна работа. Скулптурата беше изливана от две части, много е тежка. Конниците са двама - млад и стар. На конете си нямат седла, защото казаците владеят безупречно ездата. Композицията беше открита официално през декември 1977 година.
- Ами статуята "Будьоновец"? Доколкото знам, около нея има интересна случка. Може да се каже, че е "пророческа" творба...
- Наистина това също е много интересна работа. Когато създавах скулптурата, нямах модел, когото да използвам. Всичко беше въображение. Години след това излезе филмът "Как се каляваше стоманата", в която ролята на Павел Корчагин се изпълнява от големия руски актьор Владимир Конкин. Междувременно за мен имаше материал във в. "Советская култура". Когато видял снимката на скулптурата, Конкин възкликнал: "Но това съм аз!" По-късно се срещнахме и той се просълзи и ми каза: "Слава, ти си невероятен! Как е възможно? И скулите са мои, и очите са мои - това съм аз!" А скулптурата беше направена преди Конкин да облече червеноармейските дрехи и да изиграе ролята на Корчагин...
- Автор си и на цяла галерия скулптурни портрети на видни наши възрожденци. Как се роди тази идея?
- Това бе мечта на живота ми - да направя своеобразен пантеон на българската духовност, като се почне от известни наши възрожденски дейци и се стигне до най-изтъкнатите ни съвременни писатели, художници, артисти, музиканти и др. По този начин се надявам следващите поколения да видят удивителни примери за патриотизъм и нравственост, каквито днес за съжаление вече почти няма. Започнах поредицата с портрети на знаменити възрожденци - шуменци: Панайот Волов, Атанас Стойков, Добри Войников, Васил Друмев, Сава Филаретов, Сава Доброплодни, Царевна Миладинова и др. Постепенно тази галерия се разшири. Имам направени портрети на Пабло Неруда, Константин Паустовски, Михаил Пришвин, Алесандро Вайя, Хосе Кабалеро, Корнелиу Баба, Никос Казандзакис, Александър Геров, Иван Пейчев, Симеон Радев, Христо Ганев, Валери Петров, Стефан Продев, Георги Китов и много други. Тези знаменити българи са националният ни капитал. Голяма част от портретите ми са излети от бронз.
- Ти си насочил усилията си почти изключително в портретния жанр, което се случва рядко при скулпторите, а е и много трудно. Как те грабва един образ?
- Всяка личност, която по някакъв начин ме заинтригува с творчеството или историята си, може да бъде потенциален модел. Привличат ме интересните, запомнящите се лица, съдържащи силен интелектуален заряд.
- Кога имаш усещането, че дадена скулптура се е получила?
- Важно е да знаеш в кой момент да спреш. Работиш, поправяш нещо, но има един много тънък момент, когато трябва да кажеш: това е. Нито преди това, нито след това.
- Какви качества трябва да притежаваш, за да бъдеш добър скулптор?
- Трябва да бъдеш емоционален. Обезателно. Има много скулптори, завършили школи, но не са емоционални и затова творбите им нямат заряд. Истинското изкуство става със сърце и емоция. Освен това трябва да притежаваш талант. Да си творческа личност, да мислиш творчески.
- Чувстваш ли се позабравен?
- Донякъде - да. Имам шест работи в Националната художествена галерия. Колко наши скулптори могат да се похвалят с това? За съжаление творбите ми не са изложени, а се съхраняват в мазето.
- Мнението ти за състоянието на културата днес?
- Трагично. Нямам какво друго да кажа.
- Какво ни е необходимо на българите?
- Това, което беше.
"Донски казаци"
"Будьоновец"
Портрет на Пабло Неруда