Приказките ни правят по-добри

ОЛГА ЖЕЧЕВА ЧУРЧИЧ е завършила НАТФИЗ през 1996 г. в класа на проф. Атанас Илков, последния му клас. След дипломирането заедно с бившия си съпруг основават "Театър Плюс", с който правят представлението "Много вкусно". То обикаля България, включително и много международни фестивали, сред които и в Испания. По-късно Олга се установява в Испания. Там е вече 22 г. и продължава да твори и да играе на испански език за испанските деца. За българските малчугани създава Музей на приказката и "Приказки на колелета" в бивша подвижна телевизионна станция, пътуваща из страната.

- Скоро беше българската премиера на успешния и награждаван спектакъл "Геометрия на душата" в Открита сцена "Сълза и смях", участвахте и на фестивала "Пиеро" в Стара Загора, защо решихте да има представления и у нас?
- Премиерата на "Геометрия на душата" на "Театър Плюс" беше на 9 октомври миналата година, последният ни спектакъл. Интересното е, че създаваме най-различни продукции, като за нас винаги най-важното е било посланието. Идеята. Това, което правим, да ни вълнува като форма и идея. Докато повечето частни театри се центрират върху една техника или върху определен тип театър, защото са си намерили идентичността, ние се фокусираме върху посланието. От 3 години съм аз тази, която движи театъра. Синът ми завърши също кукли в класа на проф. Румен Рачев и по време на КОВИД-а започна този експеримент. Той подходи по съвсем различен начин към създаването на спектакъла, тръгвайки от една материя. Процесът беше дълъг година и половина и много сложен, минахме през най-различни етапи и резиденции, т.е. места където да творим. Репетициите бяха прекъсвани от време на време, заради КОВИД-а и други наши проекти, но в края на краищата се получи добър спектакъл - много различен от всичко, което сме правили досега. Нито е само куклен театър, нито само движенчески, нито само танцов, нито е театър без текст, а сливане на всичко това в едно хармонично единство. Не знаехме дали това ще се разбере и приеме от публиката. Но нейният прием беше толкова горещ, спонтанен и неподправен, че си дадохме сметка, че може би сме направили нещо хубаво.
- Отличен е за най-добър спектакъл за 2022 г. в Испания.
- Много е трудно в чужда страна да бъдеш приет. Имаше интервю с Ара Маликян, известен цигулар с арменски произход, който живее в Испания, за когото даваха документален филм и баща му му казваше така: ти не трябва да си по-добър от местните, трябва да си 10 пъти по-добър от тях, за да те забележат и да те признаят! А аз добавям - да бъдеш по-добър не е достатъчно, трябва и да си различен.
Спектакълът досега има три официални награди на три различни фестивала, като една от тях е за най-добър спектакъл за 2022 г. в Астурия, провинцията, където живеем в Испания. Имаше и две номинации за наградите "Макс", което е огромно признание, като се има предвид мащаба на продукциите там. Последният път над 700 компании се явиха и номинираните бяха само 20 за детски спектакъл, а ние бяхме номинирани за най-добър танцов спектакъл и най-добра музика, специално създадена за постановката. Беше като сън. Не можехме да повярваме какво се случва.
- Ваш личен проект е "Приказки на колелета", разкажете как се роди идеята за него и какво представлява?
- Случи се поради нужда, защото, след като се разделихме с бившия ми съпруг и доста от представленията паднаха от афиша, се оказа, че имам останали много кукли, които ми беше мъчно да затворя в куфарите. Казах си, че искам да ги видят хората и децата да продължават да ги докосват, защото любимият ми момент беше след представленията, когато излизам сред тях и могат да ги гушнат. Да имат допир с публиката, да не са само на сцената, осъзнах, че това най-много ме вдъхновява и ме зареждат срещите със зрителите. Казах си: свършва животът на няколко спектакъла и какво правя с куклите, защо не ги оставя да продължат живота си и децата да им се радват. И за да не е скучно, излагайки ги просто като в музей, реших да им създам дом, атмосфери - декор, осветен по по-различен начин и дали хората да не минават през него и така постепенно се зароди идеята за тунел през пространства от едно в друго, през които те да минават. Видяхме ремарке, което бе бивша подвижна телевизионна станция, добра идея да се трансформира, защото това е готов тунел. Получи се шумоизолирана, звукоизолирана, светлоизолирана и малко по малко, с много труд, с доста лични средства и с помощ от семейството ми нещата станаха. Проектът не е финансиран. Идеята е на това място да се разказват приказки така, както бабите и дядовците ни са го правили навремето. Традиционни и класически, като тези на Андерсен. Дадох си сметка, че през годините съм работила основно по приказки и куклите, които съм правила и имам, са по приказки. Идеята е децата да могат да познаят приказките. Измислила съм им задачки, давам им различни жокери и да видим дали те ще познаят коя е приказката. Не е само изложба, която децата разглеждат в тунела, затова няма и надписи. Много хора ме питат защо няма табели, на които да пише кои са приказките? Обяснявам, защото всичко ще бъде наготово. Искам да бъде различно, децата да разпознават приказката, да бъде интересно.
- Сама ли изработвате куклите?
- Някои са на сценографа Живко Ангелов, но повечето съм ги правила аз и са от спектакли на "Театър Плюс", някои сцени са например от пещерата с триглавата ламя, специално създадена за музея, има и илюстрации от приказки, които съм рисувала, защото рисуването ми е също любопитно като изкуство. Не са само кукли. Има и река, която си сменя цветовете... Задавам въпроса: Тя от коя приказка беше?
- Казвате, че не получавате помощ отникъде, как се справяте с всичко?
- Не е проект по програма и не получавам финансиране. Сама реших да го направя, не знаех какво ще излезе и не исках да съм обвързана със срокове и задължения - който дава парите, той поръчва музиката. 22 години живея и творя в Испания и цял живот пиша проекти, после ги оправдавам и знам, че да се кандидатираш за даден проект, трябва да си донякъде готов вече, защото сроковете притискат и често правиш творчески компромиси, за да го изкараш навреме.
- "Приказки на колелета" само за българските деца ли е и защо?
- В България има много силна куклена школа, кукленият театър е със силно присъствие. Когато говорим за приказки си представяме драматизирането й и поставянето й на сцена. В Испания има друго изкуство, което е само разказване на приказки. Правят го по различен и интересен начин. Много ми допадна. Направих пет български приказки в Испания, които разказах с български фолклорни предмети, кърпички, мускалчета. Прие се много добре. Основното са разказвачът, приказката и публиката. Дори не се угася светлината в салона, за да можеш да виждаш хората, за да могат те да участват и да си общувате чрез приказката. Този начин на комуникация между актьор и публика много ми хареса и си казах, че искам да продължа да го развивам. Така трябваше да направя и следващата крачка и да видя как ще се справя с езика. В живота и на сцената говоря чудесен испански, но въпреки това езиковата бариера е непреодолим факт в чужда страна, колкото и добре да владееш езика. Обаче, когато разказваш приказка, разстоянието между актьора и публиката е нищожно, все едно сме си в хола и си разправяме вицове. Тогава трябва да си абсолютно искрен. Няма как да стане по друг начин. Ние сме очи в очи с публиката и тогава е особено трудно, бариерата не ти позволява да си искрен докрай. Разбрах, че ИСКАМ да бъда искрена докрай и си казах: значи трябва да разказвам приказките на майчиния си български език. Хубавото на този начин на поднасянето на приказки е, че децата участват в целия процес.
- Споделете как се случва това.
- С въпроси, със загадки не само към малките зрители, но и към родителите. Например питам: какво е направил третият брат от приказката за "Тримата братя и златната ябълка", за да не заспи? И започва едно мислене... цяла нощ чукал орехи, а така ли беше...? И родителите споделят, че са я чели, но са я забравили.
Приказките са пълни със символи, с мъдрости, които просто заспиват в един момент, ако не се връщаме към тях, стоят в книгите и чакат някой да ги извади. И като чуя изречението, ще трябва пак да я прочетем, направо ми се разтапя сърцето. Опитвам се да въвлека децата в играта и заедно да се наслаждаваме на момента, затова и приказките са кратки, по 15-20 минути, за да не се разваля магията. После оставям всички да си разглеждат, да правят снимки, да общуваме. Това е цялата концепция - ние сме едно семейство и сме тук с една и съща цел, приказките да ни направят по-добри и да направят по-добри и нашите деца.
- Днешните подрастващи обичат ли приказките на фона на всички други забавления и съвременни технологии, с които разполагат? Как да ги научим въобще да обичат книгите?
- Обичат ги. Много е просто. Децата се учат, имитирайки ни! Ако ние, родителите, четем и децата ще четат! Мисля, че там е разковничето. Проблемът идва не от устройствата, които отдавна са част от живота ни. Но въпросът е да не ги допускаме да ни вземат толкова важни неща като семейното общуване. Това е другата цел на "Приказки на колелета" - да разговаряме помежду си, всички да станем деца за 15 минути и да си общуваме, глейдаки се в очите. Разрешавам да ме снимат и записват на видео, защото това ще бъде абсолютно уникален момент. Повече няма да се повтори, а детайлите се забравят изключително бързо. Особено на крехката възраст между 3, 4, 5 години. А именно с устройствата този момент ще остане за по-дълго.
- "Приказки на колелета" къде са ситуирани? Как и къде решавате да пътувате?
- Отиваме там, където имаме покана за изява. Например през лятото участвахме във фестивалите "Михаил Лъкатник" в Ямбол, "Хора и кукли" в Бургас, във Велико Търново "Лято, кукли и приятели", в Трявна "Fun навън фест", "Оупън Бузлуджа"... С транспортна фирма с камион пренасяме ремаркето на нужното място, после за половин ден го инсталираме.
Фондация "Музей на приказката", която аз, синът ми и баща ми направихме, създава инициативата "Приказки на колелета". Арт инсталация в бившата подвижна телевизионна станция (14-метрова), която се превръща в своеобразна капсула във времето и пространството, където можем да се срещнем отново с приказките. Мястото е село Воденичане, там е паркирано ремаркето за постоянно в двора на баща ми. Поддържането му е доста скъпо удоволствие.
Затова и огромно благодаря на всички добри и отзивчиви хора, които ни подкрепят! Благодаря на всички, които са оставили в нашата дарителска касичка своята благодарност - "Благо-дарение". "Приказки на колелета" е обмяна на енергия с публиката, взаимност, която е пристрастяваща, колкото и трудно да е със средствата. Има смисъл!