Ехо от един разстрел

Току-що стана полунощ. Вече е двадесет и четвърти юли. Но продължавам да си мисля за земляка и събрата по перо от Банско. Изглежда още е в Гарнизонното стрелбище, свлякъл се до колонката - завързан, окървавен, но кръвта му все още не е изстинала, а той е вече безжизнен на това зловещо място. И дори не мисля за изминалите 76 години от разстрела...
Снощи (23 юли - б.р.) в рецитала пред неговия паметник на пъпа на София, в градинката зад Двореца, в който тогава е седяло величието цар Борис ІІІ, взех участие и аз в негова памет. Пред бронзовата му фигура, в естествен ръст, работникът и поетът Никола Вапцаров изслуша нашите поетични изповеди. Той много внимателно ни слушаше. А аз се опитах да чета мислите му. Това го мога... Ала в главата ми нахлуваха негови стихове.
Поетът Лъчезар Еленков прочете своето стихотворение и започна по памет да прави колаж от Вапцаровите "Моторни песни". Казах си, че това вече е нещо. Макар да се впечатлих от думите на поета Генадий Велчев, който ме върна към далечния вече ден на разстрела. Аз обаче гледах бронзовата фигура на Вапцаров и го видях да спуска мъртвото си чедо в гроба, казвайки: "Милото, то ударник щеше да ми стане..." Несъмнено тази дума ударник тогава е била с друга цена. Сега се е девалвирала. Докато слушах рецитала, се вглеждах и в лицето на поетесата Стоянка Боянова. И тя ме докосна с вярното си слово. Но се хванах за един стих от колажа на Вапцаровите стихове, които звучаха в главата ми с "автентичния" глас на моя земляк... "Тази земя, по която ходя сега,/ тази земя, която пролетен вятър събужда,/ тази земя не е моя земя,/ тази земя, простете, е чужда..." Май затова, когато Боян Ангелов ме повика пред микрофона, казах нещо подобно от своя репертоар. Така де. Нали ги чаткаме тези работи. Но когато си тръгнахме, на една друга Стоянка - поетесата Балева, казах, че Вапцаровите стихове са по-съвременни от нашите. Нашите са писани вчера, а неговите - днес. И е по-голям от вековните дървета в Борисовата градина.
Влязох в метрото, а ми се стори, че съм в тунела на Гарнизонното и съзрях увисналата окървавена фигура на земляка от Пиринско. И май се опитах да внуша на себе си, казвайки и на него: "Повикан пак от новите събития,/ ти няма да си между нас, Вапцаров..."
Докато пишех тези редове в първия час на новото денонощие, в мислите ми се мярна и баба Елена - майката, отишла при величието с молба за сина си. Но аз вече знаех продължението. И се хванах за ехото от разстрела... Само това.