Реиндустриализация на пазарен принцип

България беше вече, някога, индустриална страна. За две-три десетилетия се изгради българската индустрия: атомна енергетика, тежка промишленост, машиностроене, химическа промишленост - лекарствена индустрия, торове и препарати, електрокари, компютърно производство, лека индустрия - хранително-вкусова и производство на платове и конфекция. Това бе постигнато с много труд и лишения, чрез планова икономика, сътрудничество между социалистическите страни и преди всичко със СССР. Повече от половината от българския износ беше промишлен. Основният пазар - социалистическите страни и преди всичко съветският пазар беше осигурен.     Промишлени стоки се изнасяха дори в Европа и по целия свят. Нямаше безработица, заводите в градовете и цеховете по селата поемаха работната ръка. Всичко това рухна, защото рухнаха съветският социализъм и пазарът на СИВ. Известни са причините - "социализЪмът", както го наричаше Тодор Живков, бил "недоносче". Промишлеността се оказа нерентабилна,

държавата била лош стопанин,

работещите нямали личен интерес, производителността била ниска. После партията, която десетилетия наред призоваваше народа да работи за индустриализацията, се обяви за пазарно стопанство, за развитие на частната собственост. Една част от партийните и държавните дейци, които присвояваха под формата на заплати, премии и привилегии голям дял от принадения продукт, предпочетоха това да става пряко, а не завоалирано и замениха фиктивната и формалната общонародна собственост с частна.
 За да се приеме всичко това, то бе наречено не реставрация, а раздържавяване и демократизация, не връщане на капитализма, а преход. Този период от развитието на страната имаше исторически международни и вътрешни предпоставки. Процесът не беше само български и не обхвана само бившите социалистически страни в Европа. Една от причините за бедността и безработицата в Европа е деиндустриализацията. Една от причините е господството на финансовия капитал и неговите рицари на спекулата над промишления, индустриалния капитал, но това е сложен световен проблем и не е лъжица за нашите уста. Оказа се, че спекулациите с валутните курсове, криенето на парите в данъчни оазиси, фалшивите фалити са по-доходоносни от производството и тези далавери отклониха в европейски и световен мащаб огромни средства от производството.
 Деиндустриализацията доведе до безработица и бедност. 120 милиона бедни в Европа и 27 милиона безработни, всред които много млади хора до 35 години и много жени, много възрастни на около 50 години, които не могат да започнат пак работа, за да получат пенсия.

И в България е така -

официалната безработица е около 13 на сто, а всъщност е много по-голяма и жестока.
Разбира се, реиндустриализацията в България не означава ни най-малко да се повтори предишната индустриализация. Тя не означава да се възобновят старите заводи, някой от които фалирали мастодонти. Не означава държавата да налива пари в касите на сегашни предприемачи, да събужда за живот фалирали предприятия, за които няма да има пазар нито в страната, нито в чужбина. Не е възможно и не е нужно да се задвижат спрели да работят преди 10-15 години предприятия, основани на стара технология, стари машини, стара номенклатура на производството. Но трябва да се подходи съвсем конкретно към въпроса, защото в  отделни случаи и така може да се постъпи. Трябват нови работни места.
Реиндустриализацията трябва да се основава на държавния, обществен и частен интерес, български и чуждестранен, на пазарен принцип, съчетан с планово пресметнат подход на държавата. Някъде тя може да се основава само на държавен и общински интерес, някъде на частен, сътрудничество на български и чужд капитал при благоприятни условия, създадени от държавата и местната власт.
Засега реиндустриализацията в България се свързва със започналата дискусия за възстановяване на химкомбината във Враца - идея, поддържана от Янаки Стоилов, който е народен представител от района. Идея, която още не е получила реализация, а и няма публично известена разработка как ще стане това в близко време. На международната сцена реиндустриализацията се поддържа от Мартин Шулц и Сергей Станишев, който заяви, че предстои българското правителство да приеме програма за мащабна реиндустриализация. А е нужна правителствена програма за реиндустриализацията на България, икономически, социологически, политически и технически разработена, нужни са отраслови и териториални разработки в тази насока и преди всичко предложения и идеи за икономическо обосновано финансиране. Но откъде пари, като

държавата и банките са закъсали

Преди всичко трябва държавна политика. Държавата, която беше основен стопанин и собственик, бе отстранена от индустрията. Всичко се раздържави, разпарчетоса и разпродаде, някои  заводи за по един долар, а останалите за жълти стотинки. Активи за стотина милиарда лева се продадоха за няма и десетина милиарда. Държавата била лош стопанин, а този, който купи БГА "Балкан", нима бе много добър стопанин? Видяхме какво стана и как. Сега политиците, които доведоха страната до този хал, започват да мислят обратното. Държавата, която е бюрократизирана и корумпирана, която не позволява или ограничава частната инициатива, е лош стопанин, но ако тя е планово и пазарно ориентирана и подпомага бизнеса, е могъщ икономически фактор. Такива бяха държавите на Рузвелт, Де Гол и Ерхард, такива са и сега Франция, Германия, скандинавските страни, които участват заедно с местната власт някъде до 30 на сто в националното производство, с което държат контролния пакет акции. Държавата има участие в такива гиганти като "Ер Франс", "Луфтханза", "Рено", "Фолксфаген". Общините в Европа пък участват в дружества, които осигуряват градския транспорт, водоснабдяването, енергоснабдяването и отоплението и много други дейности, без да пречат на паралелна частна инициатива.
Реиндустриализацията изисква държавна политика, защото тя обхваща интересите на цялото общество, налага и нова политика в подготовката  на кадри, промени в системата на образование. Министрите, политиците, депутатите, кметовете ще трябва да бъдат специалисти.

Изисква нови политически настроения

в партии, парламент и министерства, защото ще срещне съпротива на олигарси, монополисти, на държави и международни институции, на идеолози и вестникари. Реиндустриализацията иска и нови кадри, не спекуланти и мошеници - български и международни тарикати, а специалисти, организатори и стопански дейци. Трябва да се възстанови силата на договора, значението на честната дума, която сега не съществува.
Идеята за реиндустриализация ще получи силна подкрепа. Още са живи строители на българската икономика, които могат да бъдат съветници, има  живи кадри, още е жив и споменът за времето, когато всички ходеха на работа, още се помнят фабриките и цеховете, по всички краища страната. Това е добре, но никой да не си въобразява, че ще се върнем по стария път, когато партийният секретар казваше къде какво да се строи и произвежда. Реиндустриализацията е нов път към прогреса на съвременна България в един нов свят на пазарно стопанство.