Младият и единосъщ Продев

В повечето случаи ние не си спомняме мига на запознанство с хора, с които по-късно сме станали близки приятели, а и те с нас. Що се отнася до Продев, аз съм наясно не само за деня, но и за часа на нашето запознанство. Случката стана в далечната вече 1951-ва, на 3 септември, в 10 часа сутринта...
Мястото - редакцията на вестник "Народна армия", ул. "Иван Вазов" 12, София, кабинета на главния редактор полковник Петър Станчев. На излизащия дотогава два пъти седмично общоармейски вестник му предстоеше да прерасне във всекидневник и главният редактор представи на колектива новото - за случая! - попълнение. Това попълнение бяха 7-8 лейтенанти, току-що излюпени след кратко и ударно обучение във Военното училище и Школата за запасни офицери.
Главният редактор прочете разпределението на новоназначените. За себе си чух, че ставам "секретар по випуска". Не разбрах за какво иде реч, та се притесних не на шега. Петнайсет минути по-късно "отговорният секретар" - пагони на майор, ни прибра в своя кабинет, а ние - новопредставлените, взаимно си стиснахме ръце. Стефан Продев си беше левент и тогава, с красиво, гладко до стъкло избръснато лице, малко пренапрегнат, както ми се стори. Като се ръкуваше с всеки от нас включително и с отговорния секретар, красивият лейтенант изричаше отчетливо и някак натъртено: "Продев! Продев"... Така остана той с презимето си по-късно в месеците и трите години съвместна работа. И нямаше нито един от редакционния колектив, включително и главният редактор, който да се обръща към него на малко име - Стефан. Продев бе сърдечен, мил и внимателен колега, но не бе склонен на бързо сближаване, каквото съществува между незабравили още училищния коридор и класната стая.
Като изключение сприятеляването помежду ни стана вътре в няколко дни, защото се оказа, че бащите и на двама ни са железничари. Понятието "железничар" вече е излязло от употреба. Сега се казва "служител по транспорта" или нещо подобно, но някога "железничар" звучеше над петолинието в обществото. Разбрахме, че и двамата сме израснали сред всекидневните разговори на бащите ни за локомотиви, гари, железници, семафори, закъснения, разписания на влакове - това бе вселената на детското ни съзнание. Когато работата в "Народна армия" тръгна в нормален ход, с Продев често - в часовете свободни от задължения по текущия брой на вестника, отивахме на софийската жп гара, разхождахме се свойски и някак важно по перона, бъбрехме, отскачахме до локомотивното депо, държахме се като младежи, на които детството още не е отминало...
Познатата инициативност и въображение на Продев се проявиха незабавно и в редакцията на новия всекидневник. По рождение Продев си е все такъв: в мисленето активен, в работата - стакато. Понеже беше работил като стажант във вестник "Труд" след завършване на гимназия, лейтенант Продев се почувства като риба във вода още от първия час на новооткрития армейски всекидневник. Без да губи време, той предложи на отговорния секретар - прекия ни началник, подробен план как да преобразим страниците на вестника, да увеличим четивните материали, да въведем нови рубрики, да направим нов графичен релеф на вестника, нова "архитектура и режисура". Тези понятия - "архитектура и режисура на вестника", чух за първи път от Продев, макар че и аз бях поработил в редакция: шуменския окръжен вестник "Освобождение". Моите първи стъпки в журналистиката обаче бяха провинциална практика, а Продев бе вкусил омаята и динамиката на столичната преса. И с присъщото му дръзновение се бе втурнал да даде на "Народна армия" повече от онова, което беше предписано и "отгоре", и от армейския катехизис!
Продев влезе в първото сражение от многото битки, които щеше да води цял живот!
В случая запъваха се на иновациите, къде явно, къде тайно, членовете на редколегията - всички от майор нагоре, уседнали в собствената си рутина. И въпреки че те осъществяваха своето с предимство на пагоните си, Продев също следваше себе си неотстъпно. Смяташе, че освен да отразяваме всекидневието на полковете и ротите с дописки за сутрешната физзарядка, за единичното обучение, за чистенето на оръжието, за караулната служба, за обслужване на спалните помещения и т.н., вестникът ни трябва да разказва за живота, организацията и състоянието на братските армии и най-вече за армиите на Турция, Гърция, Съединените щати, НАТО, събитията по света, коментари.
Прочетохме в бюлетина на БТА за "служебно ползване", че една американска подводница от типа "Вампер", супермодерна за тогавашното време, 1450 тона водоизместимост, под турски флаг, управлявана от 80 души екипаж турски офицери и сержанти, завършили в САЩ, при маневри в Мраморно море се блъснала в шведски товарен кораб и потънала на 60 метра дълбочина, недалеч от базата Чанаккале...
Голям гаф не само за онова време. Материалът беше за чудесна журналистика и ние с Продев ликувахме. Помолихме ръководството за действие. Отговориха ни, че материалът е за служебно ползване и да не се занимаваме със случая. Продев беше възбуден, извън себе си и в свое дежурство публикува материала. Че като започна едно разследване, дознание след дознание - не ти е работа. Наложиха наказания за двама ни, неголеми, но Продев не можа да понесе унижението на вестникарския професионализъм. След събранието, на което се разгледа "произшествието" и ни бе обявено "строго мъмрене", отидохме с Продев в близката сладкарница, както често правехме, за да поприказваме насаме.
Продев бе възбуден повече от всякога, но мълчеше. Мъчех се да го върна в равновесие и изговорих всичките възможни думи, за да успокоя приятеля си. Той продължаваше да мълчи и накрая изрече с дълбока решителност: "Аз ще напусна тази редакция..." Само че как? Никак не бе възможно в ония години да се сбогуваш по своя воля с армията. Обратното означаваше военен съд.
Във всички времена обаче животът е пълен с шансове.
На 5 март 1953 г. почина Сталин. Година и половина по-късно бяха сключени Женевските споразумения за Виетнам и Франция, унизена при Диен Биен фу, плачешком напусна Индокитай. Излетяха първите лястовички на разведряването, което разведряване на приливи и отливи продължи 35 години. В онзи момент невъзможното стана възможно: офицери да напускат армията по свое желание.
1954 г.! Отново бе месец септември, дата - 25. Четирима старши лейтенанти: Стефан Продев, Методи Георгиев, Димитър Линков и Христо Черняев, почукаха на кабинета на главния редактор полк. Петър Станчев, влязоха и поднесоха оставките си, както повелява военният устав...
Димитър Линков завърши испанска филология и бе първият български дипломат в Куба след Революцията. Бе и първият българин, който стисна от името на България ръката на Фидел и на Че Гевара.
Христо Черняев, който бе наказан две години преди това за знаменитото си стихотворение "Ах, не връзвайте никога на младото конче юзда", като напусна армията, през годините издаде 20 книги поезия и художествена литература с най-висока стойност.
Що се отнася до Продев, мигът на подаване на оставка бе последен път в живота му, когато козирува на началник!...



Методи Георгиев




Двамата колеги - Методи Георгиев и Стефан Продев, като зам. отговорни секретари на в. "Народна армия"...