Следизборна Европа и размирните Балкани

Смята се, че българите са индивидуалисти, че им липсва генетично заложеното чувство, че личностният просперитет се постига само чрез просперитета на общността, което е световно известно правило. Но светът, в частност Европа,  днес е друг, а самата Европа сякаш е оставила в миналото мита за единното европейско семейство и всеки в нея гледа да оцелява поединично. Европейският интеграционен модел не отчита успехи в последно време, а гневът на гражданите от мерките за изход от кризата се изля не само по улиците на страните от ЕС, а доби и политическо проявление.
Икономическата несигурност, високата безработица, лошото управление на икономическата криза, болезнените съкращения неминуемо доведоха до падането на редица правителства или до смяна на властта в ляво. Изборите във Франция и Гърция показаха красноречиво разширяването на позициите на крайно лявото и крайно дясното, но далеч по-продуктивно и полезно ще бъде за обществото, ако тези процеси се анализират и се прояви разбиране, отколкото да се заклеймяват и замитат по ъглите. И не само защото традиционните стари партии вече нямат онази мощ и обаяние да отричат тези тенденции, а защото зад третото място на Марин льо Пен във Франция или зад "Златна зора" в Гърция стоят милиони, лидерите им са сред политическия елит на нацията.
Недоверието към старите политически елити, засилващият се евроскептицизъм, както и опасенията за имиграцията, реда и законността са в основата на подкрепата за радикалното дясно в Европа и за добрите му резултати в проведените президентски и парламентарни избори. Да се правят окончателни изводи е рано и прекалено опасно. Да се акцентира върху близост до идеите на нацизма или фашизма, също е необосновано, защото представителите на тези формации не отправят открити расистки заплахи, не атакуват фронтално с фашистки лозунги, а използват думи като заплаха за националната идентичност, критикуват мултикултуризма, антисемитските им изказвания са премерени. Те намериха удобната жертва като атакуват ислямистките общности или просто мюсюлманите, малцинства като ромите и по този начин спечелиха немалко гласове и поддръжници.
Самият факт, че тази антиислямистка по същността си риторика в крайна сметка не донесе успех на президента Саркози, само потвърждава убеждението, че стара Европа има своята имунна демократична система и тя може да издържи на подобни трусове. Но обръщайки глава вляво, Европа показва, че универсалният виновник за проблемите едва ли са ромите или мюсюлманите, имигрантите като цяло, защото финансовите акули, олигарсите по този начин остават извън полезрението, а всички са убедени, че те са в дъното на кризата.
Предстои да се направят изводи, експертите да изразят позиции, но и сега е ясно, че левите и десните партии в Европа трябва да се върнат към традиционните си ценности, за да могат да оцелеят, да намерят онзи идеен сблъсък, който ще ги постави от двете страни на барикадата и ще роди рецептата за изход от кризата. Размитите ценности, духовният упадък, липсата на ясни граници между дясното и лявото, обяснимите враждебни настроения към Брюксел, както и все по-ниското ниво на елитите, води към дълбоко недоволство, дори неприязън към партиите като цяло и ограничават инструментариумът, с който разполагат управляващите в Европа за политика. Затягането на коланите прати политическото махало вляво и стимулирането на потреблението се налага едва ли не от само себе си. Стига да не се дава прекалено голямо ухо на политолози, които пренареждат силите и търсят изход от кризата по начина от 1939 година, когато чрез война са се решили кризисните явления от 1929 година.
Процесите за нов път и нови идеи налагат и връщане към консенсуса, и уважение към опонента, без необходимостта да се мачка или натиква в ъгъл, за да не се дава възможност крайностите да печелят. И за да се ограничи влиянието и ролята на финансисти и пазари да определят политиката.  В тази връзка задължително трябва да се отчете, че насажданите настроения срещу мюсюлманските общности може и да имат конкретни основания, защото в повечето случаи представители на тези общности с невинаги високо образователно или културно ниво участват в терористични акции или  събития, нямат реакции на европейци, а изискват права, присъщи за всички, които стотици години са воювали за тези права.
Балансът е проява на политическа виртуозност, но поставя на дневен ред проблемите на мултикултурното общество. Европа е заета със себе си, с кризата, изборите, но Балканите като нейна неразделна част, особено напоследък напомниха, че етническите сблъсъци и недоразумения, меко казано, не са останали в миналото и тук имат друг характер, но разделят обществото по същия начин. Често етническите проблеми се използват като политическо оръжие, за да се създаде ситуация на несигурност, за да се постигнат временни цели или да се трасира път за бъдещи събития, да се подклажда огънят на непримиримост или разпад. Когато поставени цели го налагат.
Такава е в момента ситуацията в Македония, а тя тепърва ще набира скорост. Някакви албански сайтове предвиждат "Албанска пролет" в Македония, двете основни общности там не проявяват търпимост, всяка живее сама за себе си и няма нормалните човешки взаимоотношения като съвместни бракове, европейските ценности потъват в блатото на неприязън и взаимни закани. Великите сили, които стотици години са диктували процесите в този регион, сега го оставиха сам на себе си, без да се формулира една наистина работеща политика за страните, да се приобщят бързо сърбите към демократична Европа, да се обърне сериозно внимание на албанския сепаратизъм, да се подкрепят македонците в стремежите им за присъединяване към ЕС и НАТО, за да се избегне разпадът на държавата им, и то без използване на военна сила.
Правителствата на Балканите имат задачата да решат социалните проблеми на гражданите си, защото мизерията, безработицата, корупцията съсипват не само обществото, но и самите държави и не позволяват да се гледа извън периферията на собствената шапка. А шапките стягат и на политиците в региона дори не им идва на ум, че има и друг път. Франция и отиващият си президент Саркози го доказа като покани новия президент Оланд заедно да поздравят народа си по случай Деня на Европа и победата. Така се обединява нация и се гледа в бъдещето, независимо, че идеите им за това бъдеще са различни. Ще доживеем ли на Балканите политици от такъв калибър, че не само да загърбим социалните си неволи, но и да живеем нормално всички, без значение на етнос и религия? Друг е въпросът дали нашата българска външна политика намира адекватния и национално отговорен начин на реакция при възникнали проблеми и събития на Балканите. Ще честваме 100 години Балканска война, но само това ли ще бъде нашия повод за гордост?