Ильо войвода - живот в името на народ и отечество

"...Както юначеството му, така и нравствеността му бяха неподражаеми. В това отношение той беше просто идеален и правеше чест на нашия народен живот. При това той обичаше да проповядва на българите в Сърбия патриотизъм и ненавист спрямо турците. А на празници и ваканции учеше българските ученици да стрелят, за която цел им купуваше пушки и ги водеше често на лов..."
Петър Берковски, революционер, съратник на Левски

    През т.г. се навършват 205 години от рождението на легендарния български хайдутин Ильо войвода. Илия Марков (известен като Ильо войвода) е роден на 28 май 1805 г. в будното с. Берово (Малешевско) в семeйство на бедни селяни. Няма възможност да учи, но се отличава от връстниците си с бистър ум. Вдъхвал вяра както на своите другари, така и на бедния и измъчен народ.
Още съвсем млад, буйният и непокорен младеж избира пътя на борбата и съпротивата. Най-напред отива в Рилския манастир, където го назначават пандурин (пазач на българската светиня). 20-годишен, се прибира в родното си село. След убийството на брат му от кърсердарина Мехмед Байрактар, Ильо е принуден да се върне в планината, но вече като войвода на дружина. Числеността й варирала според различни източници, за да достигне по време на Кримската война (1853-1856 г.) до 300-400 души.
С появата на руската войска на Дунава Ильо войвода започнал да бунтува и да организира населението, като създал мрежа от помагачи, съмишленици и сподвижници. Появявал се там, където населението имало нужда от него, за да сплаши и накаже башибозуци или редовни войски. Винаги излизал победител. Успявал да организира ефектни засади. В своите рапорти до централните власти местният кюстендилски каймакамин често докладвал, че този "разбойник-гяурин сабля не го сече и куршум не го лови". Когато каймакаминът изпратил Ильовата жена в затвора, войводата го заплашил със смърт. Уплашен, управникът се принудил да освободи жената.
През есента на 1861 г. Ильо успял да прехвърли в Сърбия голяма част от четата си, която била възторжено посрещната от идеолога на българското националноосвободително движение Г.С.Раковски. Тук Ильо войвода получил указания да подготви част от разпръснатите български емигранти и патриоти с особеностите на партизанската война. Войводата проявил чудеса от героизъм, повеждайки хората си на щурм срещу крепостта, охранявана от турски гарнизон, на 15 юни 1862 г. Именно в тази битка получил заслужена слава - както сред българите, така и сред сърбите. Получил признанието и на сръбското правителство, което го наградило с орден за храброст и пенсия.
През 1876 г., на 70 години, заедно с войводите Панайот Хитов, Филип Тотьо, Цеко Петков, Тодор Велков и др. дядо Ильо събрал и организирал чети. По време на Сръбско-турската война през лятото на 1876 г. Ильо войвода с четата си и с други чети минал границата и навлязъл в районите на Кулско, Белоградчишко и Берковско. Макар и тежко ранен по-късно в боевете около Алексинау, при Делиград Ильо войвода бил готов да се притече при нужда на своето поробено отечество.
По време на Руско-турската освободителна война при покана на руския консул в Битоля А.М.Хитров заедно с други български войводи от Сърбия през Влашко да премине в България, той се заел с формирането на доброволчески чети, целта на които била да помагат на руските войски, като донасят сведения за противника и водят партизанска война. Ильо войвода преминал Дунава при Свищов и заедно с 4-ма четници се насочил през Севлиево за Ловеч, където с помощта на местното население успял да събере чета от 66 души. В протокола на градския съвет от 2 септември 1877 г. е отбелязано: "Реши се да се поддържа Ильовата чета доде седи в града...  Помоли се писмено Ильо войвода да даде помощ на Дерманчани (с. Дерманци) да идат да приберат децата си, които са избягали от селото." Дядо Ильо с четата си се появил внезапно в тила на башибозуците откъм с. Сопот при едно от сраженията на четата на Христо Иванов-Големия в района между Микре и Турски извор. Влизал в сражения с турски части при Тетевен и Брусен, помагал на предния отряд на ген. Гурко при форсирането на Стара планина през лютата зима на 1877 г. и прекарването на оръдията при Ляконските височини, участвал в битките при Правец, Орхание (Ботевград).
Преди влизането на руските войски в София към отряда, предвождан от Ильо войвода, се насочили разпръснатите в Балкана чети на Георги Пулевски, Григор Огнянов, Георги Антонов (кап. Георги), Димитър Трифонов. Този отряд престоял три дни в града, след което на 7 януари 1878 г. Ильо войвода повел обединените отряди към родния си край. В Радомир се присъединил към отряда на подп. Задарновски. С внезапни и ефективни действия четата обезоръжила башибозушките отряди в района. Изплашен от появата на Ильо войвода, каймакаминът на Кюстендил изпратил делегация, която да предаде града на войводата. Заедно с ескадрона от руската конница на 24 януари в Кюстендил влизат и юначните българи на дядо Ильо.
Ильо войвода е най-активният помощник на руските части при повторното превземане на Кюстендил на 31 януари 1878 г. Четата участвала в сражения с противника до подписването на примирието. Затова получил воинско отличие.
Според редица източници дядо Ильо по-късно участвал с четата си и в Кресненско-Разложкото въстание. Обсадил Царево село, където принудил османлиите да се предадат с артилерията си. Във въстанието редом с него участвали и синовете му. През 1885 г., на преклонна 80-годишна възраст, легендарният войвода повел чета от 300 души в защита на родния си край, завардвайки Осоговската планина. Дядо Ильо умира на 17 април 1898 г. в Кюстендил. Признателното потомство е издигнало бюст-паметник на войводата в старата част на града, а със своя живот и дело, посветени изцяло на народ и отечество, Ильо войвода е пример за днешните и бъдните поколения.