Битката при Ахелой и настъплението към Константинопол

Хилядолетия наред българските земи са били свидетели не само на мирен съзидателен труд, но и на много битки, сражения и войни.
В упорита борба с оръжие в ръка нашите прадеди е трябвало да отстояват своите земи. С цената на много войни българската държава е трябвало

да защитава своята свобода и независимост

срещу набезите на различни врагове, за да се издигне и завоюва престижно и водещо място сред европейските народи.
По времето на великия Симеон - цар български, държавата става мощен и решаващ политически, военен, стопански и културен фактор на Балканския полуостров, главно и съществено средище на славянската писменост, култура и книжовна дейност. Целият този възход е резултат на много усилия, страдания и жертви, непрекъснати военни действия и сблъсъци, по време на които се е закалил българският боен дух. Независимо от любовта си към мирното спокойно трудово ежедневие българинът често е бил принуждаван да грабва оръжието. В резултат на вековните битки, сражения и войни нашите прадеди придобиват завидно бойно майсторство. Традиционното за славяни и прабългари военното изкуство било доразвито и обогатявано на нова почва, за което по отношение на военната организация спомогнал досегът и близостта с напредналата за времето Византийска империя. С тази империя са водени многократно сериозни тежки по-кратки или по-продължителни войни, най-значимата от които е тази през 917 г. при река Ахелой.

Политиката на обединяване на славянските племена от българската държава

в нейните предели, основите на която поставил още хан Аспарух, активно и успешно осъществявана от хан Крум и неговите приемници, следвана последователно по най-убедителен начин от великия Симеон, превърнала Първата Българска държава в силна и могъща. Територията й се разпростряла на север и на юг от Дунава. В нейните предели влизала преобладаващата част от Балканския полуостров. Държавата се превърнала във важен фактор в югоизточната част на стария континент, и то за сметка на съществено намаляване на владенията на Византийската империя. Останалите славянски народи черпели сили и отправяли поглед към могъща България, център на стопански възход, висока култура и книжнина. Това повишило самочуствието на българския владетел и в резултат от постигнатие политически и военни успехи у Симеон назряла идеята за обединяване на южните славяни под негово ръководство с цел унищожаване на Византия и създаване на българо-византийска империя със столица Константинопол.
Този негов проект получил подкрепата и на българската аристокрация. И политическата обстановка в империята стимулирала българския владетел към такива действия. През 913 г. той  започва втората си война с Византия заради нарушение на сключен мир. Тази война била водена въпреки молбите и заплахите на пратеника на Византия патриарх Николай Мистик. Българските войски достигнали до Константинопол и го обсадили. След като се запознал с укрепените съоръжения и с организираната отбрана на града, Симеон се отказал от намеренията си да превземе Константинопол и започнал преговори. Споразумението за сродяване на двете властващи семейства - българското и византийското (сключване на брак между император Константин VII Багренородни и една от Симеоновите дъщери), щяло да постави българския цар в благоприятно положение за осъществяване на намеренията му, което осигурявало възможност да упражнява влияние върху политиката на Византия. Но това споразумение скоро рухнало поради събитията в самата Византия. Последвал преврат през 914 г.  Патриарх Николай Мистик е отстранен от регентството и властта поела императрица Зоя -майка на Константин Багренородни, която отхвърля споразумението за брак. Симеон отново прибягва до оръжието. Военните стълкновения с Византия продължили и през 915 г.
Летописците съобщават, че преди решителния сблъсък с българската държава и нейния владетел цар Симеон Велики Византия е предприела активна дипломатическа и военна подготовка на войната с цел осигуряване на своя тил откъм постоянния си противник - арабите. Тъй като империята не можела да разчита само на собствените си сили, императрица Зоя била принудена да вземе решение за сключване на мир с арабите и "да прекара цялата войска от Изток, за да води война със Симеон и да го унищожи". През юни 917 г. е сключен мирен договор с Арабския халифат и споразумение за размяна на пленници. Едновренено с това империята търсела съюзници, които да атакуват България в нейния тил. Византийските управници се опитали да организират антибългарска коалиция и да привлекат на тяхна страна печенегите, както и маджарските и сръбските племена. В съчинението си "За управление на империята" Константин VII Багренородни съобщава  за опит на Византия да привлече сръбския княз Петър Гойникович, а чрез него - и унгарците. Другият възможен съюзник на Византия били печенегите. С тях Византия също водела преговори. Целта била в решителния момент византийската флота да прехвърли печенегите през река Дунав в българските земи и да нанесат удар в тила им.
Узнал за тия намерения на империята, опитният и високообразован български владетел, стратег, дипломат, воин и пълководец цар Симеон проявил голямо далновидност, дипломатическо умение и успял не само да осуети опита на Византия, но и да привлече за съюзници унгарците и по-глямата част от печенегите. Съюзът с печенегите за българите бил от особена важност и той бил решен сполучливо.
При голямата дипломатическа надпревара преди решителния сблъсък между Византия и България надделява българската дипломация. Византия от своя страна извършила голяма военна подготовка и организация. За участие във войната били приведени в бойна готовност въоръжените сили на цялата империя. Византийската войска наброявала 62 000 души, от които - 12 000 войници. Командващ сухопътната войска бил прославилият се във войните с постоянния и упорит противник - арабите, храбър византийски пълководец - доместикът Лъв Фока.  Сухопътните войски се отправили към Анхиало (Поморие), а военният флот се отправил към устието на Дунава. Съгласно византийски източници Симеон сформирал 60 000 армия, в състава на която имало маджарски и печенегски отряди. На 20 август 917 г. българските войски, предвождани от цар Симеон Велики, извоюват бляскава победа над ромеите. Знаменитото сражение става при срещата на българската войска с ромейската, недалече от Анхиало (Поморие).
Главнокомандващият ромеите Лъв Фока едва успял да се спаси с бягство в Месембрия, откъдето отново се спасява с бягство, този път с кораб, тъй като крепостта била превзета от българите. Останалите византийски военачачлници били избити.
Българската войска преследвала ромеите североизточно от р. Ахелой.
При с. Равда се намира местността Кокалос (Костите), където според преданието войските на цар Симеон избили много ромеи, костите на които дълго време белеели. Северно от от с. Ахелой се намира Царев връх. Изказва се предположение, че цар Симеон имено от него е ръководил преследването на разбитите ромеи.
Според византийски източници от Х век жертвите на византийците достигнали 60 000 души и само около 2000 успели да се спасят.
Изпаднала в тежко положение Византия изпратила послание до цар Симеон с цел да смекчи гнева на българския владетел. А българската армия под командуването на цар Симеон взел изцяло инициативата на военните действия срещу Византия в свои ръце, предприела стратегическо преследване на противника към Константинопол.
Войната през 917 г. с битката при р. Ахелой в българската историческа летопис е определена като връхна точка в двубоя между България и Византия по време на великия цар Симеон и най-голяма за времето в Европа. Тази паметна битка е една от най-славните страници на българската история от епохата на могъщата Първа българска държава. Победите на българските войски през 917 г. отстранили опасността, надвиснала над българската държава, и защитили правото й на съществуване. Нанесен бил тежък удар на Византия, който подкопал нейната военна мощ и разклатил политическите й устои и престиж. Българската държава при Симеон достигнала върха на своето политическо и военно, стопанско и културно могъщество.