Японци в България?

Прочетох с интерес статията "Другото лице на Япония" на нашата сънародничка Кирилка Аоки, публикувана в бр. 65 (2011 г.) на в. ДУМА. Сега, след катастрофалните катаклизми, поразили Япония, всичко, което идва до нас от Страната на изгряващото слънце, все повече ни учудва и поразява! Защото не може да не признаем, че това е страна, различна от нашата. Това е народ, коренно различен от нашия - по характер, по нрави, по обичаи... Японците непрекъснато ни дават уроци по човечност, по морал. Няма да престанем да се чудим на техния ред дори в дните, в които в Природата цари безредие. Не може да не ни поразява как японците приемат трагедиите, как се борят с катастрофите, дори как изглеждат на външен вид в тези съдбовни за тях дни!
Ние, българите, сме състрадателни хора и е хубаво, че между нас има и такива, които изявиха желание да приемат в домовете си японски семейства, пострадали от цунамито и земетресенията. Идеята да поканим японци да се заселят в нашите обезлюдени села също е интересна и приемлива. Светът вече е "глобално село". Живеем заедно на една планета и разстоянията вече не са проблем. Мисля обаче за проблемите, които могат да породят "разстоянията" в характерите ни.
Как ли ще приемат японците факта, че ние, които имаме плодородна земя, "целуната от Бога" и след това подарена на нас, сме я изоставили да пустее. Ако японци наистина дойдат у нас, колко ли ще се чудим на това как методично, разумно, модерно, пестеливо и съвременно ще обработват земята - облечени в чисти и спретнати гащеризони, с бели ръкавици ще берат плодове, дарове от нея! За тях и за нас!
Как ще ни приемат? Как ще посрещнат нашите възгледи за живота и за хората, защото в тия години на прехода ние все повече се придържаме към "правилото" на шопа: "Не сакам на мене да ми е добре, ами на Вуте да му е зле!". Трогна ме до сълзи разказаното от авторката как в нещастието и недоимъка японците си разпределят храните, как оставят пакети с храна пред вратите на своите непознати сънародници. А ние се чудим как да се изядем едни други, как да се ограбим! Даже в едно семейство хората станаха врагове!
Не знам как ще ни приемат японците, защото ние и в мирно и спокойно всекидневие сме нелюбезни един към друг. Защото живеем все повече отново по "правилата" на шопа: "И сам да съм у трамвайо, пак, че се бутам!". Кога за последен път са ви са се извинили на обществено място? Кога ви се усмихнаха в магазин? А японците и в тези трагични моменти се редят дисциплинирано на опашки и никой никого не прережда!
Порази ме разказът на нашата сънародничка, че там няма кражби, няма измами, няма корупция! А у нас няма неограбен човек, няма неокраден дом!
Четях статията и ме изгаряше срам. Срам за нас като древен народ със стара култура. Защо станахме такива мърморковци - все недоволни, роптаещи, намръщени? Като че ли и погрозняхме от злобата един към друг! А японците дори и в мъката си, в страданията си се стараят да не се натоварват, да не тревожат другите със своите болки. Мъчат се, но се усмихват! Не е ли завладяващ, покоряващ техният героичен оптимизъм?!
Прекланям се пред японците заради  милосърдието, уважението, което те изпитват към сънародниците си и към чужденците в тяхната страна. Такива ли сме ние? Така ли се отнасяме един към друг? Уважаваме ли се в семействата си, в службите си, в работата си?
Знайни са грижите, които обществото, правителството и всички семейства полагат за възрастните хора в Япония. Затова и страната е с най-много дълголетници! Така ли е у нас? Такива ли са грижите на нашите управници към пенсионерите, към старите хора? Как се отнасят младите към възрастните? Често явление е да им се сопват в превозните средства: "Ей, бабушкер, къде се блъскаш с тия шишета сега?" или: "Какво ми надничаш във вестника бе, пенсийо!". А вкъщи най-често деца и внуци само искат пари, услуги и имоти от деди и родители! Да не споменавам, че има тормозени, бити и дори убивани стари хора за 5 лева! Ужас!
Мога да продължа размислите си за разликите между нас и японците, но се безпокоя, че ще потъвам все повече в страх и в срам. Страх и срам за това, че сами си причиняваме беди, по-големи и от най-големите природни бедствия. И ако продължаваме така, ако управленци, общество, църква, културни и образователни институции не се намесят в образованието и възпитанието на младите, на подрастващите, ще настъпи у нас най-великото "цунами", най-голямото земетресение и ще ни погребе като народ, като нация!
Затова ми се иска да се поклоня пред японците, както те го правят ежеминутно, и да им кажа: "Браво на вас! Елате да живеем и да работим заедно! Земя имаме и за нас, и за вас! Ние, българите, имаме нужда от вас!". Нуждаем се от японски калеми за ашладисване на нашите характери и души!