Януари
/ брой: 1
Листчето е формат А4, сгънато на две и на него има нарисувано смешно лице с брада и еполети и квадртано тяло, изписано с някакви цифри. По-късно, след като разговарях със Стефани, която е на осем години и е моя внучка, разбрах, че тези цифри са всъщност календарът за месец януари. Ами да! Трябвало да го видя, защото на шапката на смешното човече пишело ясно - януари. Да, ама аз нали съм дядо - не съм го видял. Такива работи...
По-важното е другото. Вътре в картичката има и послание: "Дядо, бъди все така щастлив!" Е, признавам си - това окончателно ме слиса. Моята осемгодишна Стефани смяташе, че съм щастлив. При това "все така"! Защо единствено децата мислят за живота като за щастие. Какво става по-късно с всички тези човеци, та загърбват идеята за щастието и прегръщат идеята за успеха? За да разберат накрая, че успехът невинаги е щастие, и да останат нещастни. Този път окончателно.
Но да се върнем на щастието. То обикновено трае докъм десетата година. Тогава илюзите изчезват, както изчезва и Дядо Коледа, който някога беше Дядо Мраз. При моя син изчезна по-рано, защото беше познал обувките ми, но това е друга опера. Сега се питам защо изчезва щастието? С какво го заменяме, та се мислим за щастливи? Спомням си последния роман на Труман Капоти, който цитираше Света Тереза, която казвала, че повечето хора плачели от сбъднати молитви, отколкото от несбъднати. Там на първата страница авторът говореше за единствения щастлив човек, когото познавал - едно шестгодишно момиченце. То знаело къде има диаманти и истински чудовища.
Подобно на това малко американско момиченце и моята Стефани вероятно за последен път гази из диамантите на детството и навлиза в пещерите на чудовищните възрастни. Поне в пещерите по нашите земи е така. Миналата седмица отново ми даде повод да се чувствам огорчен и гневен от средата, в която живеем. Наред с непрестанните известия от братска, както се оказа(!), Бразилия и ритона, който министър-председателят Бойко Борисов носел на новия президент на страна, се промъкна и новинката, че всъщност и Първанов бил поканен, ама му скрили поканата. При такава новина външният министър тутакси трябва да си подаде оставката, а не да пътува до Бразилия. Само погледнете на какво се е превърнала вътрешната и външната ни политика. Сякаш сме в детска градина и си коладим другарчетата на госпожата. Какво ли е казал Бойко Борисов на г-жа Дилма Русеф: "Абе остави го Първанов, той не става за работа!" С този тон Бойко може да ръмжи, докато си раздават картите на карето в Банкя, но не и на световните политически срещи, където, впрочем, го канят като министър-председател на държава, в която президент е именно Георги Първанов. Или бразилските социалисти са по-любими от българските?! Нещо християндемократическата закваска на Борисов почва да намирисва. Или прави намеци на Германия и Франция, че като не ни пуснат в Шенген, ние ще отидем и по другите континенти. Щото веке си имаме и президент в Бразилия, а после и в други държави... Не ми се мисли, ако все пак се окаже, че Господ е българин, тогава какви ще ги прави господин Борисов!!!
Как да обясня на Стефани защо съм гневен и тъжен? Нали с пълно основание детето може да ме запита защо ни е такава държавата. Макар да подозирам, че децата имат своето обяснение, но не искат да ни го кажат от стеснението, което все още притежават. Някъде бях писал за английската пословица, че детето е бащата на човека. Без да изпадам в захлас пред Короната обаче, тогава си казах - ето защо Англия е била Империя. Защото наистина детето е бащата на човечеството. Най-мъдрият баща, защото знае истинската цена на щастието. Онзи Том Сойер, който върви в прекрасното слънчево утро и си свирука с уста.
Как да стане това в онази България, която е най-тъжната страна в света. Това го казват другите за нас. А какво мислим ние за нас даже не ми се приказва. Политическите интриги закриха сякаш завинаги мисълта за национален идеал. И заради това ходят политическите ни мъже до Бразилия - белким прихванат нещо от тамошната еуфория. Пък може и минстър-председателт да порита и футбол. Навремето нали ритаха с Първанов...
Ние пък със Стефани ще отидем на люлките. Дори да е студено, ще си свиркаме с уста.