Време е за градеж
Благоденствие и просперитет не се постигат с лозунги и викове "срещу" и "за", с конфронтация и насилие, с противопоставяне, а чрез обединение в името на нещо
/ брой: 281
Зорница ИЛИЕВА
Стихнаха ли протестите? А контрапротестите? Колко дни едни хора протестират, други са "контра", а трети напоително ги обсъждат по всички медии с претенции за анализ. В това време все повече хора споделят, че пред тях вече не стои дори дилемата "да избера по-малкото зло или да отида за гъби", защото в суматохата от разноговоренето се губят съществените неща, стойностните цели на онова, което като българи и държава всички искаме.
Някои си дават сметка, че зад обилните думи и често словоблудство, крясъци и обикновени лъжи няма как да не се скриват онези важни неща, които всъщност оставят в мизерия народ и страна. Мизерия духовна, не само материална. Защото благоденствие, просперитет и висока култура не се постигат с лозунги и викове "срещу" и "за", с конфронтация и насилие, с постоянно противопоставяне по всички въпроси и теми, а чрез обединение в името на нещо. Нещо, което ни липсва, защото неразумно сме го унищожили в бързането към демокрацията или сме пропуснали да го съхраним, защото някой някъде ни е казал, че е например тоталитарно.
Социолозите, които уж следят внимателно процесите и съответно са подозирани, че печалбите им от това растат, не ни съобщават, че обикновените граждани, онези извън "оставката" и "контрата" по жълтите павета, отдавна жадуват за спокойствие и разумен диалог, за друг стил на спорове и визия за бързо решаване на проблемите на държавата. Те знаят, че и личните им проблеми ще започнат да се решават, ако институции и органи съумеят да стегнат редиците си и погледите на чиновниците да се обърнат към очите на гражданите. Погледи, които дълго време са забити "под масата" и сега е трудно, не става от раз, особено ако под прозорците се крещи.
И чиновниците, и протестиращите, и контрапротестиращите едва ли са видели колко жълти павета вече ги няма в центъра на София, колко дупки са останали. Или просто са изпочупени онези павета, които уж всички знаем, че са единствени в света и поколения са ги обичали и ценели като артефакти. Да сте обърнали внимание на какво приличат плочките на входа на Борисовата градина, онова място, което обявиха за култово и леви, и десни, и подразделенията им? Едва ли новите жълти павета ще са като онези, които в славните времена за българската икономика са редени с надежда за повече красота в живота. А плочките около бивша "Ариана" сигурно ще почакат повечко за смяна, защото "пари няма" и не се действа. В крайна сметка - това остава от неразбории, разделение, препирни, окупации, ултиматуми, провокации и всичко онова, което нагнетява напрежение, разединява и кара все повече хора да се замислят дали някой не се опитва да прилага принципа "разделяй и владей". Ако е нашенец, все ще му се намери колаят. Но ако конците се дърпат отвън, ще се забавим.
Винаги може да се спомене теорията за конспирациите, но уморените и отчаяни мозъци не проумяват как омразата и непримиримостта станаха водещи в отношенията ни, в политическия живот, а окалването се приема за демократична практика. Защо започнахме бързо да се обединяваме в отрицанието, защо безотговорни прояви се приемат за напредничави и модерни, защо празни думи и обиди мобилизират млади хора да вдигат юмруци, защо псевдопатриотични цели намират симпатизанти и подражатели, защо веем националното знаме с викове "срещу", а не го носим с гордост, защо...
Толкова много "защо" и пълно неведение кой ще даде отговорите. Убедихме се, че с "оставка" отговори няма, а енергията сякаш отива нахалост. Единни сме само по отношение на бежанците, защото институциите и държавата не успяха навреме да предвидят и предотвратят този проблем, който се оказа основен за сигурността ни. Сега ни обвиняват в ксенофобия и нетолерантност и така прибавят ново "защо". Защото някой някога не си е свършил работата или е посъветван да нямаме граници, да разградим държавата си, когато кризите са една след друга и все по-близо до нас. Сега друг трябва да си посипва с пепел главата. Някой не е разбрал своевременно, че модните тенденции в дипломацията са в посока мирно уреждане на конфликтите, а балансът в позициите винаги носи повече дивиденти. Особено за малките страни.
Споразумение и диалог са ключовите думи не само в ЕС, но и в глобалната политика. Решение има, но етническата и религиозната конфронтация може да влезе в спирала, от която ще последват още по-вредни за обществото ни явления. Мрачните коментари в чуждите медии по злободневните теми на обществото ни не трябва да ни демобилизират. Всички имат проблеми и обикновено ги решават, като ги струпват на чужда глава. По стар имперски навик, както прави Англия с българите на Острова.
Може би всеки сам, а след това като общество и държава трябва да проявим воля и желание за уважение към ближния, повече разум в отношенията, повече диалогичност и търсене на допирни точки. Българи сме все пак и няма как да не милеем за българщината. С омраза няма да стане, а насилието само ще ни озлоби. Доста страдахме в годините на прехода. Време е за градеж. Поне да поставим основите, надграждането ще дойде може би от тези, които окупираха университета си. Ако са научили уроците си.