Борбата е моят живот

Срещи

НИКОЛАЙ ПАСЛАР е роден на 12 юни 1980 г. в Тараклия, Молдова. От десетгодишна възраст се занимава с борба. Когато е едва на 16, печели сребърен медал на световното първенство за кадети и три години по-късно става европейски и световен шампион за младежи. До 2000 г. се състезава за Молдова, след което получава българско гражданство и постига големи успехи в свободната борба на световното и европейското първенство.

Интервю на Альона НЕЙКОВА

- Тази година се навършват две десетилетия от онзи паметен ден, когато спечелихте Световното първенство по свободна борба. А в края на 2001 г. бяхте обявен за най-добър спортист на планетата в тази категория. Какво си спомняте от тези събития, Николай?

- Всичко си спомням! И знам колко е трудно да постигнеш такава победа - да станеш световен шампион. Сякаш всичко беше вчера. Някои работи не се случиха така, както трябва. Но с този успех, както и с други мои постижения, останах в историята на спорта.

- Какво ви костваше всичко това?

- Много неща, наистина - много неща. Лишения, на първо място, сериозни наранявания, постоянно следене на теглото, защото килограмите са от голямо значение за борбата... Човек трябва да мине през всичко това, да живее по този начин, за да осъзнае колко струва всяка стъпка към победата.

- На кого дължите успехите си в спорта? Без чия помощ Николай Паслар нямаше да стане световен шампион?

- Много съм благодарен на личния си треньор Степан Николаевич Жепан, както и на Александър Владимирович Зубрилин, и на Григорий Иванович Карамалак. Тези хора винаги бяха до мен и непрекъснато ми казваха: "Коля, ти можеш! Ще видиш: ще дойде твоето време!" И то дойде. Вярвам, че без тези хора, без тяхната помощ и подкрепа, без тренировките под тяхно ръководство, за мен би било невъзможно да постигна онези успехи в спорта, с които се гордея и до днес. Такива личности и професионалисти не само ме откриха за борбата и видяха нещо в мен. Но те също така ме учеха, възпитаваха ме и работеха с мен - по двойки и върху тепиха, развиваха техниката ми, спонсорираха ме и ми помагаха да вървя напред - към висините, за които хората могат само да мечтаят. Това е най-важното - някой да е до вас, да вярва в способностите ви и да направи всичко необходимо по пътя към победата.

- Какво преобладаваше в кариерата ви - разочарованията или успехите?

- Мисля, че успехите са повече. В противен случай, нищо нямаше да има смисъл.

- Как оценявате значението на спорта за развитието ви като личност? Какъв щяхте да сте, ако не беше борбата?

- Не знам. Само Господ може да каже какво би станало от мен, ако не беше спортът. И щях ли да бъда изобщо...

- Какво бихте казали на тези, които смятат борбата за жесток спорт?

- Жесток?! Борбата?! Не, това изобщо не е най-жестокият спорт. Напротив, свободната борба не причинява сериозни увреждания на тялото, няма големи наранявания или страшни фрактури, както например в бокса или самбото. При нашия спорт може да бъде засегнат менискус или по време на състезанието се случва противникът твърде силно да притисне ухото, пръста или веждата - нещо от този род, дреболии. Тоест, това не е най-страшният спорт, има много по-травматични състезания, с големи последици за здравето.

- Имало ли е в живота ви повратни моменти, които са повлияли значително на по-нататъшното ви развитие в спорта?

- Да, разбира се. След като станах световен шампион, броят на категориите веднага беше намален - от десет на шест. И три от тях събраха само в една. Бяха 63, 69 и 74 килограма, а станаха 66 и 74 килограма. Моята категория - 69 килограма - беше премахната. Трябваше или да свалям, или да качвам теглото. В тази категория беше и световният шампион Серафим Бързаков. В една и съща година с него спечелихме златото, само че той беше в категорията до 63 килограма, а аз - до 69 килограма. Но ни събраха в една - до 66 килограма. На състезанието аз си спечелих, направих всичко, както трябва. Обаче ме помолиха: "Коля, ти си млад, перспективен спортист, хайде, иди на 74 килограма..." Но след като напълнях, се мъчих няколко години. На състезанията ставах пети или шести, а после спечелих европейското през 2005-а, като същата година взех и бронз на световното първенство.

Много е трудно да останеш на върха, понеже чуждестранните спортисти постоянно следят теглото си, а височината им е много повече от моите 160 сантиметра. И това не беше моето тегло, защото бях свикнал да съм си на около 69 килограма, беше ми неприятно, че трябваше да напълнявам. Сякаш не бях във форма. Чувствах се различен човек. А преди това бях готов и за олимпийски медал. Но не ми провървя. В спорта трябва да имаш и късмет, както и в живота. 

- В края на юни в родния ви град Тараклия се проведе 42-рият международен турнир по свободна борба, носещ името на Олимпи Панов...

- Да, печелих този турнир 12 пъти като младеж. Оттам, както се казва, тръгна школата по борба в Тараклия. За съжаление, поради натоварения ми график, нямах възможност да присъствам на това състезание тази година. Макар че много исках да заведа сина си на турнира в Тараклия, за да се пробва, да опита силите си. Но заради това, че краят на учебната година бе след датите на това съревнование, се отказахме от участието на Илиян в него.

- Значи, синът ви е тръгнал по вашите стъпки в борбата?

- Да, може да се каже. Илиян учи в Националната природо-математическа гимназия, отличник е. Радвам се, че мога да работя на тепиха именно с него. Казах му, че най-добре е да тренира за себе си, сам да разбере какво е да си спортист и това да му харесва. Борбата е преди всичко дисциплина. Синът ми е на 18 години и вече спечели Купата за най-обещаващ млад борец в България, а наскоро взе и бронзов медал от Държавното първенство за младежи. Но съдиите не му позволиха да се състезава така, както трябва и както той може - веднага започнаха предупреждения, забележки за това, че хваща съперниците си за пръсти... А аз им рекох: това не е балет, това е борба! Момчетата не се бият, просто нашият спорт си е такъв.

- Случва ли съдиите да не позволят да спечелят състезанието тези, които заслужават повече?

- Много често. За никого не е тайна, че има корумпирани съдии, които просто "пречупват" децата. А това е грях и много голяма грешка. Необходимо е да се оставят младежите да се състезават, това е единственият начин да покажат характера си. И на всички става ясно: кой е по-силен физически или психически. Само така те ще могат и да се развиват, и да имат успехи в този спорт. Ако някой помогне на някого нечестно да вземе медал или купа днес, утре никой няма да го направи и ще трябва да се борят сами. Необходимо е да са по-умни, по-хитри и на 100 процента готови да излязат и да спечелят състезанието, да не дават никакви шансове нито на съдиите, нито на противника да вземат победата.

- Какво ви носи най-голямо удовлетворение?

- Това, че тренирам със сина ми и правя онова, което мога най-добре. Борбата е моят живот!

- Кога разбрахте, че този спорт е за вас?

- Бях на 14 години, когато усетих, че мога да постигна нещо в борбата. Имах много добри примери - големи имена в този спорт, които наблюдавах, попивах всичко, учих се и исках да съм като тях. Питах се: Щом те могат, защо аз да не го направя?! И те имат две ръце и два крака като мен, а не три, нали? (смее се) Така се запалих по борбата и нещата потръгнаха.

- Какво бихте казали на онези, които все още се колебаят дали да се посветят на спорта?

- Ако се чудят, по-добре е да не се захващат. Тук не трябва да мислиш, а отиваш, тренираш и се бориш.

- Кои са качествата, необходими на един спортист, за да има успехи в борбата?

- Трябва да е талантлив, трудолюбив, пластичен и умен. И да тренира упорито. Поне десет години са нужни, за да има реални резултати. Някои се проявяват и по-рано. Но е необходимо наистина да притежава определени качества. 

- Какво се случва с вас след 2001 година?

- След като станах световен шампион, ми беше предоставен апартамент в столицата на България. И сега живея в София. Няколко години се опитвах да работя като треньор в Бургас, но не се получи - пак заради корупцията. Мнозина ревнуват. Някои искат да им работиш без пари и да правиш от други шампиони. Но това няма как да стане, в края на краищата вече сме в ХХI век, не е така, както е било преди. Работата трябва да се цени - както собствената, така и чуждата. И едва тогава ще дойде резултатът.

Снимки Михаела Катеринска

Николай Паслар се радва, че има възможност да тренира със сина си Илиян