Природата и ние
/ брой: 59
Тази зима природата не е особено дружелюбна към нас. Стотици наши сънародници са застрашени от преспите сняг, затрупали пътища и селища. Снегорините не смогват да разчистят пролуки до много места, където живеят хора. Държавата явно не е подготвена за подобно бедствие, а то е само в началото си. Защото двуметровите някъде купчини снегове тепърва ще се топят и ще заливат по-ниските места.
Вече има и няколко жертви - дано само те да са цената на нашата вина, която явно скъпо изплащаме... Някой ще каже - този Панчо Панчев пък стана вярващ. Без да намесвам бога, редно е да спомена за несвършената от нас, хората - самоинициативно или по нареждане на управниците ни, работа по изчистване на речните леговища и други мерки, които биха могли да се вземат като подобряване на пътищата до малки населени места. Но тук има и нещо, което се нарича природно бедствие. Дано в борбата със снежната стихия се прояви повече човещина и грижа за другите!
Последното изречение ме върна към темата, която си бях избрал още преди големите снегове да ни затиснат. Защото снегове валят само през зимата, но в автобуси се возим през всички сезони.
Значи общуваме през всичките сезони. И по това общуване личи що за хора сме, как са ни възпитали майки и учителки...
Аз много често се возя на автобус номер 280, който използват мнозина от студентите, за да стигнат от Студентските общежития до Университета или обратно. И сякаш цялото ни общество се оглежда в тази "подборка" наши млади сънародници, каквито ще срещнем и когато те вече са хора с висше образование, някои заели важни и отговорни длъжности.
Пътувам аз във въпросния автобус номер 280 и пред мен е събрана цялата палитра на утрешни служители и ръководители на страната ни. Вглеждам се във физиономиите на момчета и момичета и си ги представям седнали на най-различни столове и кресла от бъдещата администрация на държавата. Защото щем или не щем, те ще ни управляват. Затова техните преподаватели е важно заедно със сложните въпроси от специалността им да ги учат и на човешки взаимоотношения. Ако това не са свършили вече родителите им.
Качвам се на въпросния автобус, пълен със седнали младежи, някои от тях са разгърнали тетрадки или учебници, едно високо момче скача и ми отстъпва мястото си. Може така да ми се е сторило, но други, които седят наблизо, си отдъхват, че някой от колегите им ги е изпреварил. Благодаря на любезното момче и сядам на мястото му. Въобразявам си, че някои от околните си мислят за него, че е будала... Мнозина от тях така се научени от майките си и сега им е трудно да се държат иначе. Но има и други майки. Техните деца рипват с мила усмивка и ме карат да седна на местата, от които току-що са станали. Повечето са момичета. Момчетата, по-точно някои от момчетата, смятат, че любезността и изобщо възпитанието са женска работа. Както маникюрът. Позволете ми тук да отворя скоба и да напиша, че голяма част от дошлите от разни краища на родината ни момичета, успяват да боядисат ноктите си още по пътя от гарата до общежитието. А за да си направиш маникюр според сегашната мода - не в червено или розово, а с най-различни шарки, както е модерно, са необходими доста време или пари. Различни, противоречиви са впечатленията ми от младите хора, които са дошли в столицата, за да получат висше образование. Едни ме ядосват с поведението си, други ме радват - вторите май са повече и така трябва.
Щастлив съм, че умея и да се ядосвам и да се радвам. Защото в превозните средства се срещат и възрастни като мен хора, на които всичко им пречи, особено смехът на младите...
По-горе написах думата възпитание и се сетих за друго поле, в което се изявява чисто човешкото ни предимство пред животните. Група пешеходци - млади и стари, жени и мъже, възрастни и деца чакаме пред светофара на кръстовището на две улици да светне зеленото. Профучаващите пред носа ни превозни средства се поразреждат и голяма част от чакащите заедно с мен, иначе културно изглеждащи хора, се юрват да преминат на червено. Оставаме да чакаме зеленото двама-трима. Животът ни вярно, че е напрегнат, всички бързаме занякъде, но това не е достатъчно оправдание за нарушаване правилата за движение, които не са нечий каприз, а са продиктувани от чувство за ред и грижа за хората. Нека, преди да искаме друг да се грижи да правата ни, сами да правим това! А първо право на хората е да останат живи... Пропуснах да спомена за нервите, които хабят шофьорите, за да не ни сгазят...