Орфеит

Колкото и паметници на Орфей да се издигнат,  все ще има място за нови. Но има един, който нито може да се повтори, нито да се измести от друг. Това е минералът "орфеит", открит в Източните Родопи и записан в каталозите на името на знаменития митологичен герой. Геолозите казват, че орфеитът е един от редките минерали, защото имал сложен състав. Залагам на вашите познания по химия: "Водородът в него се намира в три форми - като катион, като хидроксилна група и като молекулна вода". С водородите съм на вие, но минералът е омайващ със своя бледосин цвят, казват - омайващ като песните на Орфей.

Откривателят на орфеита и негов кръстник  е известният учен геолог и преподавател в Софийския университет проф. Борис Кольковски, който за съжаление през 2008 г. си отиде от белия свят. Но моята дума не е за личния научен капитал, който носеше в геоложката си раница, а за неговите белетристични "орфеити". Когато през 1999 г. излезе първата му книга "Грях", мнозина, дори негови близки, се изненадаха. Не и аз. Знаех отдавна за записките на учения по белетристиката, дори тук няма да пропусна да се похваля, че "Превала" - първият му разказ, видя бял свят във "Вечерни новини" с моя подпис. Помня как землякът (роден е в с. Чокманово, Смолянско, през 1932 г.), човек със сърце като борце, се радваше като дете на дебюта си. Поливахме разказа в механата на "София" и гледах този зрял човек, вмерачил се (думата си е негова) за нещо, което се е наплодило в душата му. И си представях как цял ден в университетския кабинет или в музея с минералите си блъска главата над късовете руда, а нощем в младостския си дом го навестяват видения от родното му Чокманово, в ушите му звънти шушукането на вятъра в елите, очите се обагрят от родопската есен: "тъничко жълто на трепетлика, габер, слива, тежко зелено на борика и смърч". Чановете разбуждат предания за разделни времена, когато изборът е един - чалма на главата или глава на дръвника, възкръсват страховити истории за кърджалии и хаирсъзи, за светлите и тъмните страни на комитлика, за кървавите дири на войните, за страдалческата гурбетчийска участ...

 В отзив за "Грях" написах, че както и да го мериш, Кольковски е писател. С простите и искрени истории, които разказва, той не си начесва крастата, те носят преживяното, сиреч истинското. А Марко Семов охарактеризира словото на Кольковски като "запазен, съхранен, неожулен и неанатемосан от днешните нрави и цивилизационни фъчкания звучен български език". Героите му са планинци - мъже и жени, те все бягат от греха, но не всякога успяват. Когато дойде ден да плащат за греховете си, правят го с достойнство, каквото и да им струва това. Моралът, честта и дългът са аршините за човечност.

Борис Кольковски разруши няколко мита. Първият мит е, че от учен (особено от нехуманитарната област) може да се пръкне и истински писател. И белетристичният му талант се оказа кремък, и то рядко срещан. Вторият мит, който развенча със самобитната си проза Борис, е, че отхвърли наложеното в обществото мнение, че след Николай Хайтов и Станислав Сивриев, след Константин Канев и Георги Пашев (те двама са по-малко известни извън планината) изворът на родопски теми вече е попресъхнал и няма какво ново да се каже, т.е. напише. Силата на родопските писатели е в малките форми - разказите и есетата. Като големите родопчани в белетристиката, и Борис пишеше разкази.       

Кольковски намери своя врис и се огледа в неговата бистра водица като в огледало. Първото, което видя, е песента - родопската песен, от която са проникнати почти всичките му разкази. Песента не е орнамент и украса на повествованието, авторът е устоял на изкушенията да етнографства и фолклоризира. Песента е в диалога между героите му и в красноречието на конфликтите, тя е в тъканта на слога, в хармонията от съешаването на думите. Белетристичните "орфеити" на Кольковски имат своята звукова партитура: гайди се надсвирват, пищови гърмят, песен тресе планината, чанове огласят ливадите. И това е свързано с овчарството - другата голяма любов на писателя. А песента и овчарството са венчани. И в "Грях", и във втората си книга "Заровени чанове" Борис Кольковски разкрива художествено как е затрит един вековен поминък в Родопите - овчарството.

Идва време да завърша това си животоописание, та се спирам на един диалог на тема "Какво е Европа?" от разказа "Звуците на Вълтава": "Мълчи, бре. Много ти знае тиквата що е Авропа, та все за нея бълнуваш; - Аз ли? - сопваше се калайджи Петър. - Знам, че и на вас ще да кажа. Ага идат жените на чешмьона, че ага се наведат вода да точат, каквото видиш отзад, туй е Авропа!"