Мрачни мисли за словото

Преди немного време бях рецензент на докторски труд, написан на български език, но напълно "субверсивно", както вероятно би се изразил авторът (т.е. подривно) спрямо българския език. Не отричам прилагането на съвременна терминология към стари текстове, която би трябвало да отговаря на техния нов прочит. Но в конкретния случай езикът, на който беше написан трудът, беше чисто посегателство срещу българския. Текстът просто гъмжеше от чужди думи, взети безразборно от библиографията на различни езици, които освен че не означаваха нищо на български, понякога се употребяваха със сбъркано значение. Ни най-малко интелектуално усилие да се потърси равностойната българска дума, десетки чужди думи, изписани с кирилица и с побългарени наставки! Казвам "чужди", защото чуждиците са нещо различно. Не знам какво ще разбере родният читател от думи като "конюнкция", "експандиране", "дистинкция", "оксцидентален", нека сам подложи на изпитание знанията и нервите си, прилагам кратко списъче с абсурдно използваните, с презумпцията, че българите трябва да ги знаят, чужди думи. Един изследовател в областта на хуманитарните науки и най-вече филолог, какъвто беше авторът, би трябвало да си дава сметка, че залогът за езика е огромен от много гледни точки. Ще спомена само пропиляната възможност интелектуалецът да заеме полагаемото му се място в съвременното общество. А в случая сякаш неразбираемият българо-чужд език подчертаваше преди всичко явното презрение към "невежите" нашенски читатели, недостигнали висотата на авторовия изказ и мисъл, за която е било невъзможно да се въплъти в бедния, скован и безнадеждно изостанал български език. Интересно все пак как този български език беше успял да възпроизведе в най-неуловимите нюанси прозата или поезията на цялата френска класика, на всички авангардистки творби от 20 години на ХХ век, или на такива испаноезични автори като Габриел Гарсия Маркес, Карпентиер, Николас Гильен. Мисля, че изследователите, и то най-вече в хуманитарната област, имат задължения към цялото общество, към всички останали дисциплини по отношение на езика. Колкото повече се затварят в един неразбираем "научен" жаргон с взети назаем термини и с труден, почти невъзможен синтаксис, в маниерен херметичен стил, който прикрива отсъстващата понякога мисъл, толкова по-ненужни стават те за общността. На това неосъзнаване на проблема се дължи до голяма степен бързото западане на хуманитарните науки, закриването на катедри, липсата на интерес сред младежта. В този смисъл всеки един автор е длъжен към обществото, към българската писменост. А ме обземат мрачни мисли, когато си помисля на какъв език въпросният автор ще обучава студентите. След едно таково промиване на мозъците надали дори настоящето поколение ще разбира нашите класици или просто добрата българска литература, написана на добър български език.
Струва ми се, че не е правилно да се говори за демократизиране на езика, ако става въпрос да се използват чужди и "мръсни" думи, където трябва и не трябва. Всеки език е в процес на непрекъснато развитие, затова не споделям и призивите за неговата кристална чистота, а и надали може да има обективни критерии за това, езиковедите отдавна разсъждават по тези въпроси. Смесицата на испански и английски е дала чиканския език, но той е достояние на големи маси хора; прекомерното пък използване на английски думи е изобретило подигравателното понятие испанглийски и aнглоспански.
В старата мъдра Франция покрай някои технологични английски термини и модата също навлизат думи като "people" вместо "популярно" или "low cost" вместо "евтино", или "нискостойностно", използвана за щяло и не щяло от захласнати по новостите журналисти и "младите динамични кадри" на туристическите агенции. По времето на министъра на културата Жак Тубон десницата подготви закон, останал на хартия, който трябваше да изчисти фасадите от английските надписи или, в най-лошия случай, да ги замени с френски. Преди няколко години, след дълги седмици размишления за евентуална езикова реформа на сложния френски език, старейшините от много области постановиха, че някои думи могат да се пишат и без ударение. Езиковата реформа обаче не се осъществи, защото се реши, че френската класика трябва да достига и до новите поколения. Интересно обаче защо далеч по-мощна от нашата държава в културата като Франция изисква определен процент от разпространяваните песни и филми по радиото и телевизията да бъдат френски? Защо настоява за "френско културно изключение"?
Преводачите от испански винаги, дори повече от писателите, са били творци на езика, особено когато са се сблъсквали с по-сложни произведения. И са създавали нови български думи или са въвеждали чужди, когато е било нелепо и смешно да се намери точната на български. Но никога не са пренебрегвали българската.
А ето и обещаното списъче: алфабетизация вместо ограмотяване, вербализирам (на френски това означава съставям акт, глобявам, а в текста би трябвало да означава "изразено с думи"), диминутивен вместо умалителен,  диспонибилна вместо разполагаема, дифузна употреба (в смисъл на широка, но дифузно значи "разпръснато" и т.н.), дистинкция - различаване или разграничаване,  експандиране - разширяване разпространение, интенция - намерение, окцидентален - западен, имагинативен, интензивиране, интернализиране, казерниране, комуницира - общува, конфесии - изповядване, конфирмационно - утвърдително, концепти и конципиран - понятия и замислено, спиритуалност - духовност, сциентиски - научен, релационност (в смисъл на относителност), конюнкция и дизюнкция либертини, неинтенцирани флуктуации, обсцесия, пагинация, пенетрация, потенциране, предицирам, презентни елементи, приватна медитация, приватен прочит, рекрутиране, ресентимен, рефлексивни потенции, реципиран, реципирани форми, ругористичен статут, семантичен сюрплюс, сенсибилизиране, фасциниращ, формулен обрат и формулярност на обрата, хюбриса, женскостта и т.н.
Оставям читателят да си преведе останалите без превод думи. Дано да е учил повече от пет езика, за да разгадае значението на това "българско писание". И не става въпрос за учебник по ядрена физика, а за литературен труд.