Кавалер на романтичния театър

Винаги, когато стане дума за миналото на Народния театър "Иван Вазов", в главата ми нахлуват спомени от представленията на шекспировата трагедия "Ромео и Жулиета". В тази чудесна някогашна постановка на режисьора Стефан Сърчаджиев и аз заедно студентите по актьорско майсторство от моя курс излизахме на сцената като дуелиращи се помежду си младежи от враждуващите родове Монтеки и Капулети. Основна сцена в тези улични битки беше боят, в който Тибалт подло пробожда с шпагата си братовчеда на Жулиета Меркуцио. Този Меркуцио беше блестящо изигран от още младия тогава актьор Андрей Чапразов.
Наблюдавайки тази сцена, аз - студентът по театрознание, имах възможност да вниквам в тайните на актьорското майсторство, а за моите колеги, бъдещи артисти, това е било истинска школа. Представям си как са я гледали те - като разгърнат учебник по актьорско майсторство. По-късно големият български актьор Андрей Чапразов изигра много и по-сложни роли от романтичния репертоар и навсякъде беше еднакво добър, неповторим. Зрителите от моето поколение едва ли са забравили неговите превъплъщения в постановките на "Дон Карлос" от Шилер, "Крал Лир" на Шекспир, "Сирано дьо Бержерак" на Ростан, "Нора" на Ибсен, както и участията му в българските пиеси "Тази малка земя" на Георги Джагаров, "Хъшове" на Иван Вазов, "Обещай ми светло минало" на Петър Анастасов и др.
Но не само жителите и гостите на столицата са имали възможността да се наслаждават на големия артист и неговите талантливи превъплъщения.  Около петстотин записа в радиотеатъра, голям брой изпълнения на грамофонни плочи (беше чудесен рецитатор), десетина роли в телевизионния театър, близо трийсет изпълнения във филми допълват творческата биография на Андрей Чапразов. Ще ви напомня някои от участията му на малкия и на големия екран. На малкия: "Семейство Калинкови", "На живот и смърт", "Умирай само в краен случай!", "Бронзовият ключ", "Константин Философ" и други. На големия: "Героите на Шипка", "Следите остават", "Две победи", "Това се случи  на улицата", "Легенда за любовта", "Хайдушка клетва", "Дом на две улици", "Специалист по всичко", "Господин Никой", "Обич", "Допълнение към ЗЗД", "Топло" и други.
Интересно е да се спомене - забелязах го, докато изброявах филмовите му участия, че Андрей Чапразов е и прекрасен комедиен изпълнител. Изглежда на големите артисти (същото се отнася и за Апостол Карамитев) им омръзва трагичната маска върху лицето и с истинско удоволствие развихрят таланта си в комедията. Това не им пречи да бъдат сериозни в своята актьорска работа.
Ето например какво споделя Чапразов: "Всяка вечер, когато пристъпвам прага на театъра, аз зная, че отивам да служа. Аз съм жрец в съвременния храм на изкуството. И никога не забравям, че служа на истината, на времето, в което живея, на своя български народ". Колко сегашни артисти биха могли честно да се подпишат под това изявление!?
В живота Андрей беше сърдечен и весел човек, с когото винаги ти е приятно да размениш няколко думи или просто да поседиш в неговата компания. Чувството му за хумор, обикновеността му, сякаш компенсираха романтичната възвишеност, която излъчваше от сцената. Изглежда не е имал време да търси из други среди, затова и трите му съпруги бяха от неговия бранш - първата: пианистка, втората - оперна певица, третата - оперна хористка.
Артисти бяха и приятелите му - по едно време, по-малко използван в Народния театър, той замина за Силистра заедно с Любо Киселички. Там друг негов приятел - Стефан Стайчев (той го наричаше "рицаря на българската сцена") постави в театъра "Хроника за Самуил" на Александър Хаджихристов, която с участието на двамата софиянци се игра с голям успех. Чапразов споделя: "По мое време театърът беше религия, молитва и тайнство. На сцената винаги съм искал да бъда Бог!" И беше - бих добавил аз.
Видях за последен път големия актьор Андрей Чапразов в трамвая, някъде по булевард "Стамболийски". Не сме били близки, знаехме се като театрали, но той много ми се зарадва, пита ме какво пиша в момента и проведохме сърдечен разговор между колеги с общи интереси и занимания. Вече не играеше и явно му липсваше не само сцената, а и хората, свързани с нея. Гледах го и в съзнанието ми се "прожектираха" чудесни сцени от спектаклите с негово участие. Гледам ги и до днес...