Емигранти или изселници

Не знам как да се нарекат тези, които в последните три десетилетия напуснаха България? Дали емигранти или изселници? Дали окончателно, завинаги са напуснали родината, или са само гурбетчии? Изследванията показват, че от 1990 г. до 2017 г. България е загубила 19% от населението си. Това е повече  от жертвите по време на война! Сега Агенцията за българите в чужбина праща писма, с които кани нашите да се завърнат у нас.
Какво спира българите, за да се завърнат? Не е само разликата в условията и в заплащането на труда. Има и други сериозни пречки. Честно повечето от тях си признават, че са привикнали към другия начин на живот в чуждата страна, че у нас промените не ги задоволяват напълно и даже много от нашите порядки ги дразнят и им пречат да водят пълноценен живот. Прави им впечатление всеобщата незаинтересованост в столицата и в останалите селища от околната мръсотия, от мизерията, в която е потънала жилищната и природната среда, от запуснатата хигиена на самите хора.
Българите, които отлетяха навън още в зората на прехода, днес вече са в пенсионна възраст. Те не се завръщат заради лошо организираното у нас здравеопазване. На тези си години те даже се страхуват да се приберат, защото разбират, че тук смъртта от недоглеждане, от немарливост и от нехайство е често явление, защото загрубяха отношенията между лекари и пациенти, превърнаха се в търговия и използвачество. Няма ги вече онези изначални чувства на почит и уважение както към лечителите, така и към страдащите. У нас хората с увреждания са считани за особени личности и те не могат да заемат достойно местата си в обществото. Имам познат, който в млада възраст претърпя операция на гръбначния стълб в Чикаго и остана в инвалидна количка. Всичко в дома му и на службата е пригодено така, че той отново се завърна на служебния си пост, даже се издигна в йерархията, ръководи голяма група от колегите си и не се чувства отхвърлен заради своето състояние. Но при всяко негово идване в България само за гостуване, близките му се чудят как да го качат до жилището, как да го обслужат, защото нашите условия почти отхвърлят различните. Някои ще кажат, че то за здравите хора при нас не се полагат правилни грижи, та какво остава за инвалидите и за болните! Промените в морала ни се оказаха катастрофални и пагубни за самите нас. Ние станахме жестоки един към друг и към себе си дори!
Намалявала раждаемостта! Така е, но голяма част от младите се чувстват несигурни в службите си, те са с недостатъчни доходи, които не им позволяват да живеят в самостоятелни жилища. В България свободният наем е непосилен за много млади семейства. Те не оформят в брак и връзките си със своите партньори и се страхуват да имат потомство. У нас всичко за децата е скъпо, даже е по-скъпо отколкото за възрастните. И лекарствата, и учението, и учебниците, и почивките за деца са почти непостижим лукс! Децата ни растат в крещящо неравенство и това ги прави от малки недоволни и вече пагубно агресивни! Не е лесно да се върнеш и да срещаш в домове и по улици все намръщени и недоволни физиономии, да слушаш груби обръщения, да не виждаш спокойни и усмихнати лица. Недоволството и подозрението се настаниха трайно в живота ни, а затварянето в себе си стана характерна черта на всички ни.
Често се изнасят данни колко пари са внесени в България от новите гурбетчии. Много са и все повече се увеличават, защото на мнозина от тях тук са им децата, тук са им старите родители. Има цели села в Родопите, в които населението почти се издържа от гурбетчийските пари. Къщите им са големи и хубави, за децата се грижат баби и дядовци, роднини, а родителите си идват само като гости. Това истински живот ли е? Може ли от тези факти да се прави заключение, че животът у нас е станал по-добър? Това ли е голямото ни "предимство" от отварянето към света? Да виждаш тъгата и болката в очите на самотните възрастни хора, на малките деца, и да твърдиш, че у нас расте благосъстоянието на народа, не е ли това ГРЯХ? Може ли все с предишните да се оправдаваш, щото си безсилен да ръководиш икономиката в страната? Може ли да прехвърляш непрекъснато на предишните собствените си неумения да управляваш, да водиш по правилен път народа си? Това се прави у нас вече 30 години. Нямат никакви извинения  нашите управници за пагубното си поведение към народа ни, който се разпиля по чужди краища и дели чужди хляб с чужди хора!
А какво да кажем за нашите деца, родени в чужбина! Те наши ли са? Много от тях не говорят омайната ни родна реч, не знаят нищо за планините, долините и реките ни, не милеят за България. Вярвате ли, че те ще се завърнат? Как, като те отдавна се чувстват всякакви, но не и българи? За последните десетилетия в света се пръснаха повече от два милиона отчуждени българи!  Прогонени ли са те или са доброволно заминали? Къде е причината - в икономиката, в политиката? Това трябва честно да се каже!
Пък и как имаме смелостта да каним децата ни да се завърнат? Вярвате ли, мили сънародници, че с писма, с мейли или по скайп ще си приберем децата? Вярвате ли, че скоро ще има кой да изтрие сълзите на нажалените възрастни хора? Аз - не!