Чувство за реалност
/ брой: 144
Вече седем години живея в "брюкселския мехур", the Brussels bubble, тази мъглявина от няколко десетки хиляди души, която формира столицата на ЕС. Тя е съставена от служители в евроинституциите, дипломати, представители на различни федерации, сдружения и неправителствени организации, лобисти, консултанти, шпиони, шарлатани и авантюристки, плюс наша милост, журналистически корпус от около хиляда колеги.
Твърди се, че Брюксел е надминал Вашингтон като брой участници във формулирането на дневния ред на съответната империя. Но не това е проблемът. Всичко щеше да е прекрасно, ако много от участниците в тази дейност не бяха скарани с реалностите, било в страните, от които идват, или в Белгия, където са дошли да живеят.
Пример за откъсването от реалността е това, че повечето "експатриати", както наричат дошлите в столицата на Европа от чужбина, почти не познават Белгия и не правят никакво усилие да научат каквото и да било за тази държава. Децата им учат английски в европейското училище и често стигат до университет, без да знаят нито един от трите официални езика на Белгия (френски, холандски и немски). В хубавите квартали, в които живеят, те не са срещали белгийски семейства, в които един или повече членове са загубили работата си през последните години.
Белгия беше разтърсена от кризата на еврозоната, но не и огромната част от "брюкселския мехур". Чиновниците, които вземаха решения за затягане на коланите, или тези, които пишеха речите на Барозу, че трябва да приемем непопулярните мерки като единствени възможни, не почувстваха никакви негативи от кризата. Напротив, те си купиха луксозни коли и екзотични екскурзии по-евтино отвсякога, защото търсенето намаля.
Липсата на чувство за реалност и на отговорност при основните играчи в "брюкселския мехур" прави така, че голяма част от европейците вече не разбират европейския проект, че повече избиратели отвсякога досега гласуваха на европейските избори за популисти и противници на ЕС. Неолибералните догми, бюрократичният език и самодоволството, което се излъчва от Еврокомисията, са огромен подарък за Марин льо Пен или Найджъл Фараж. Но също и за противниците на силен ЕС в глобален мащаб.
Европейските социалисти не успяха да противопоставят различен начин на говорене. Те повтарят като мантра "растеж и работни места" и в най-добрия случай прокарват текстове в заключенията на ЕС, в които тези думи фигурират, без да водят до никакви промени на политиките. Така ще се случи и утре, в петък, на поредната среща на върха.
Неслучайно във Франция например в работнически региони, където преди масово гласуваха за левицата, по-рано за комунистите, сега подкрепят крайната десница. Впрочем, където са останали комунисти, те си приличат с крайната десница по това, че са против ЕС. И едните, и другите мразят чужденците. Крайнодесните се страхуват, че източноевропейците ще им оберат жилищата, крайнолевите - че ще им вземат работата. От някогашния интернационализъм на левицата не остана нищо, той бе разргомен от глобализма.
Липсата на реалност и отговорност, която наблюдаваме при българските политици и дори в българската левица, не е изолиран феномен. Откъсването на политическия елит от проблемите на хората, неспазването на дадените обещания, всевъзможните компромиси и подозренията за задкулисни сделки водят до отчуждаване на избирателите от политиката и до засилване влиянието на популистите и националистите.
България засега е единствената страна, в която правителството по всяка вероятност ще си отиде в резултат на европейските избори. Медии у нас посочват и Белгия в тази категория, но това е подвеждащо, защото на 25 май белгийците гласуваха и в редовни парламентарни избори и там правителството беше длъжно да подаде оставка на този ден. Защо страната ни се оказа най-уязвима? Вероятно и защото нивото на търпимост се измерва с равнищата на средните доходи, спестявания, жизнено равнище, които у нас са прекалено ниски.
Вместо да стане по-силна след европейската и световна икономическа криза, европейската левица се спихна. Жалко е, че Мартин Шулц, след една добра кампания, уреди себе си за зам.-председател на Европарламента. Може би е добре за него, но ще престане да говори като ляв лидер и ще се държи отново като центрист, както постът повелява. Щеше да е много по-полезен като председател на групата на социалистите и демократите. Мястото вероятно ще се заеме от италиански политик. Всъщност ужасно са необходими нови леви лица и идеи. Поредните надежди са свързани с една нова политика, по-отговорна и по-близо до хората, под лидерството на Матео Ренци.