Бойка Асиова: Сърцето гладува по майката Родина

БОЙКА АСИОВА е инженер-химик по образование, но с душата си намира професионално осъществяване в журналистката, писането на литературни текстове и сценарии. Известна е на читателите като самобитна и пламенна авторка. Книгите й (15) съдържат проза, публицистика, есета. Най-известните са "Сребърна пара", "Време назаем", "Приписки", "Запеските. Дух и материя" (Национален приз за запазване на народното творчество), "Мир вам, сто врабчета", "Мъжко можене", "Лудовица", "Рецепта за камбана" (Годишна награда на СБП за есеистика), "Яловата вдовица" (Национална награда за белетристика "Николай  Хайтов", преведена на немски и турски език), "Да убиеш Сталин. Спомен за Костадин Лагадинов", "Вълчицата излиза привечер". Документално-публицистичните й филми (БНТ) са над 20, посветени на национално-освободителните борби на македонските българи. Като журналист Бойка работи във вестниците "Пиринско дело", "Работническо дело", ДУМА и "Земя".

"Колкото писане, сто пъти повече четене"

"Расла съм сред хора, които имат респект към думата"

- Поздравления за "Роден на Великден"! Най-новата ти книга се чете на един дъх! Защо е посветена на баща ти?

- Дължа му го. Имаше вкус към историята. Дълбоко патриархален. Учител по математика в гимназията. Запомнен от учениците му. Абсолютен авторитет като баща, съпруг, син, брат. Думата му на две не ставаше. Беше нашият "гугъл". Дълги години кмет. През неговите мандати Разлог претърпя силно икономическо развитие и той наистина беше щастлив. Не познавам нещо по-неразделимо от родителите ми.

- Това е книга за благотворителността, за професионалното осъществяване или за онова, което все ни тегли към родното място?

- За всичкото това. И още за много неща. За осъзнаването като личност, на принадлежност към род и майката Родина, по които гладува сърцето.

- Защо толкова малко известни са Джеймс Баучер и Пиърс О`Махони, като имат големи заслуги към България? Къщата на сиропиталището на О`Махони е била на мястото на днешния хотел "Родина" на Руски паметник в София, а там няма даже и една паметна плоча за това!

- Не, те не са подминати в историята. Въпросът е, че днешното време може да прескочи не само личности, а и знакови събития, и за следващите поколения те да бъдат неизвестни. Да си останат само чуждоземни имена на улици и площади. Невижданият технически прогрес може колкото да донесе, многократно повече да отнесе. Не всичко е обратимо и възстановимо. Няма къде да се скрием от истината, че семейството е в криза, училището е в криза, държавата е в криза. Че паметта е застрашена. Заплахата за нея върви през личната към националната.

Прочее, по мое предложение общинският съвет в родния ми Разлог реши да кръсти нова улица на Пиърс О`Махони. И аз съм благодарна, че общинарите уважиха идеята ми. От 30 деца в сиропиталище "Свети Патрикий" в София девет са от Разлога - шест от Бачево, по едно от Баня, от Обидим и от Белица. И тази улица минава точно край Махонската къща. Така се казва - по името на собственика, едно от тия деца. Много от тях са взели фамилното име на Татко Махони, така са го наричали, а помежду си са се обръщали с "побащиме". В нея преди години "разположих" Враница, от "Яловата вдовица". В нея героинята ми "кани" своя побащим Филип, главния герой от "Роден на Великден".

- Отново вадиш от бездънния си чувал истории, разкази, песни и митове от родния ти Разлог, но този път панорамата на действието е доста широка - от началото на Илинденско-Преображенското въстание до 70-80-те години на миналия век.

- За Илинденско-Преображенското въстание има много силна памет в родния ми край - документална, песенна, фотографска, предметна, писана и разказана, нарисувана... Не само в местните музеи, а и в семейните архиви. Надгробия със запазени имена, пищов и кама, изчукани върху мрамора. Мой връстник Жоро се гордееше с пушката на дядо си Георги Кондев. Твърдеше, че е първата, купена с парите от откупа за американската мисионерка - известна в историята Афера "Мис Стоун". Описвам я в романа си. Трагиката на Илинденското въстание, величаво по дух и светъл по идеал събитие, е населила платната на едни от най-големите ни живописци. Картините на Калина Тасева - "Жените на Илинден", "Мъжете на Илинден", "Царот на Пирина" - Яне Сандански. На Лиляна Русева - също. Удивително въздействащи.

В Разлог се помни: когато дошла скръбната новина от Америка, че се е споминал Владимир Каназирев, три дни камбаните на голямата черква "Свето Благовещение" са биели на умряло. Той е бил ръководител на въстаническия щаб. В тяхната къща Гоце Делчев събира неколцина смели мъже и създават комитет на ВМРО.

От Атанас Попадиин - учител, общественик, краевед, съм чула, че, когато вестта за гибелта на Гоце се разнесла по Македония, момите са забрадили черни кърпи. Тогава съм била далеч още от днешните ми занимания, но това ми е запаметено в сърцето. Разбира се, че го има в романа ми.

- Този път ни водиш по света - в Африка, в Кения. Как написа толкова подробно и достоверно тези страници? Ходила ли си по тези места?

- Ами, същото като за Илинденското въстание. Дъщеря ми казва: "Гоце да не ти е бил гадже?" "Трай, да не чуе баща ти!" - турям пръст на уста.

Да, в Африка съм била, и на повечето от местата, в които моят главен герой е бил - също. Е, не съм виждала в двора на племенния вожд леопард като домашен любимец. Но пък "изминах заедно" с Пиърс О`Махони и неговия водач и мой земляк Тодор Пандур пътя от Рилския манастир до Разложкото поднебие.

Колкото писане, сто пъти повече четене. Четене, дирене, разпитване, сънуване, ровене... Па вземе, та дойде въображението.

- "Тугината /чужбината/ пуста да остане!" - от тази народна песен се е родила клетвата "Тугината да ти биде мила!", тоест да приемеш чужбината за родина, защото там си добре. Тази клетва застига твоя герой Филип, Джеймс Баучер, но и много наши деца и внуци. Защо си загубихме чедата и някои от тях вече никога няма да се върнат?

- Да, "Тугината да ти биде мила" е тежка клетва. Ще рече, да се отродиш, да обикнеш чужбината и да забравиш родината.

Емиграцията - ето това е истинско насилие. Независимо какви са причините - политически или икономически, потушени въстания или липса на препитание. Няма значение дали ще успееш и забогатееш отвъд Атлантика или през девет планини, та в десета, носталгията един ден те спохожда. Майчиният език това е личната идентичност. Както първият белег за нация е езикът.

- Много е навременна книгата ти. Защо днес отново България и Северна Македония не се разбират? 

- Това е изключително сложен, тежък, жесток възел. Като да завържеш мокро въже, пък иди сетне го развързвай. Причините се знаят. Престъпно недалновидни са авторите.

- Не знаят ли днешните управници, че отечеството ни някога е било общо? Че някога хората там са казвали: "Майка България", "Стара България", "Горна България"? 

- Днешните управници нищо не знаят. Исторически неграмотни, политически объркани, управленски несъстоятелни. Играят си с огъня. Но... избрани. И тук вече не великите сили са виновни. Те са продукт роден, наш, че и дълго дундуркан, докато стана нетърпим.

- Езикът на всичките ти творби е меден! Сладки местни думи, гальовни, изразителни, когато разказваш за бита на земляците ти, за столиците пред портите, за песните в кръчмите, за човеци-легенди! Как ги запази тези думи-бисери?

- Ами, "родена съм на Великден". Да, защото съм расла сред хора, които имат респект към думата. Смислена, красива, умна, значеща. Известна истина е, че местните говори са изворче свежо за книжовния език. Класиците ни показват ценността на това наследство още от читанката. 

- С майсторство на сценаристка рисуваш картините от всекидневието, от живота на хората в родния ти край. Помниш ли ги още от детството си или си ги слушала от бабите?

- Всяка дума в романа си, всяка история мога да я защитя. Помня, знам ги хората. От раждането ми до сега. Те оплодиха моето въображение и ми отгледаха вкус към езика. Че се и обърквам - кое съм чула и кое съм измислила.

- Днес осиротяха ли децата без бабите си? А и на бабите скутите са празни - далече са им внучетата. Кой колко изгуби от тази глобализация?

- Все още не можем да оценим каква беда е, че децата на нашите емигранти изтървават майчиния си език. Да, това предполага големи, неистови усилия на родителите да ги учат. Но си струва. Тъжна гледка е дошли си от далечна чужбина, пораснали вече деца и не могат да си говорят с баба и дядо. И не само.

- Пишеш, че някога Уилям Гладстон - големият защитник на България, попитал дали имаме "цялостни хора" за управлението на новата ни държава. Имаме ли днес ние такива хора? Защо този въпрос пак стои на дневен ред? 

- Убедена съм, че има. Все още има. Не може да няма. Най-тежката поразия, която днешните ни управници нанесоха, е да ги имат за незаменими, хората да се страхуват, че след тях, видите ли, щели да дойдат по-лоши. А то, накъде вече по-лоши?!