За човек е важно да мечтае

БОРИС АТАНАСОВ е новото попълнение в драматичния състав на МДТ "Константин Кисимов" във Велико Търново. Младият талант се изявява не само на театралната сцена, но и като художник и музикант. Едно от успешните му превъплъщения е в образа на Роджър в мюзикъла "Брилянтин" на Варненската опера. Борис е на 26 години и е от Русе. Завършил е актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ "Кръстьо Сарафов" (2021) в класа на чл.-кор. проф. Пламен Марков. Завършил е магистърската програма "Мюзикъл: музикална драма и комедия" в НБУ (2024), където негов водещ преподавател е гл. ас. д-р Илиян Парасков. Борис изпълнява главните роли в късометражните филми "Автопортрет" и "Споделено сърце".

- Господин Атанасов, от няколко месеца сте част от трупата на МДТ "Константин Кисимов". Вече е факт и първата Ви главна роля - на Иво Обретенович в "Крадецът на праскови" по Ем. Станев, драматургия и реж. на Бойко Илиев. Знаменита повест, знаменит филм на Въло Радев, знаменити изпълнители на главните роли - Невена Коканова и Раде Маркович. Голяма отговорност е пресъздаването на този популярен образ. А и събитията се развиват в Търново.
- Това е дебютната ми драматична роля в театъра. Много ключов момент в изграждането на този персонаж, моето разбиране за него и неговото разбиране за света, в който живее, беше да усетя Търново. Един ден след репетиция се разхождах из Самоводската чаршия и на площада се запознах с баба Марийка, която беше със своето внуче. Заговорихме се, споделих й, че съм актьор, току-що дошъл в театъра, и тя много се зарадва. На раздяла ми каза да се обаждам, когато съм свободен. Минаха две-три седмици и реших да намина при баба Марийка. Тя тъкмо се връщаше от пазар, посрещна ме горе, пихме кафе и си приказвахме. Живее в една къща, в която е снимана част от сериала "Капитан Петко Войвода", и до къщата, в която е сниман филмът "Търновската царица". Тази духовита жена, с приятно чувство за хумор ми отвори портите към Търново, към онази история и памет, които градът носи за събития от миналото - интересни, драматични, любопитни и пълни с много любов. Както баба Марийка с любов подаде ръка на един артист, с когото случайно се е запознала.
Това беше и част от подхода ми към Иво Обретенович - през събитията, които се случват на него и на любимата жена, на всички в тази история. Въпреки войната, болестите и драмите, той има чувство за хумор, което го крепи, за да може по-лесно да понася несгодите.
- Бяхте ли гледали филма, преди да Ви изберат за ролята?
- Не го бях гледал, но преди репетициите го гледах четири пъти. Раде Маркович е човек от друго време, с други мимики, с друг глас и т.н. След като гледах филма, хванах някои неща от него, но после Бойко Илиев ме насочи как да представя повече себе си, а не представата за този герой през ролята на Раде Маркович. И така успях лека-полека, през хумора и неговото чувство за любов към живота, да пресъздам образа.
- Открихте ли общи черти, вълнения, преживявания между Вас и Иво Обретенович?
- Основната му черта, която много харесвам и съществува и у мен, е любопитната наивност към живота, една мечтателност. Имам приятели и роднини, които може би гледат на мен като на наивен човек. Но аз вярвам, че за един актьор е много важно да бъде наивен, а за всеки човек е важно да мечтае, защото това носи спасение в натоварения живот, който живеем.
- В творбата става дума за любов, Вие сте млад човек, а на младите хора е присъщо да вярват в любовта...
- Аз вярвам в любовта, а и съм я намерил... Донякъде мога да разбера тяхната любовна история по-истински. Въпреки че е обречена, тя е набъбнала от нуждата да се изживее. Случва се в рамките на няколко месеца, в четири срещи между двамата. В това време на война, на трудности и песимизъм тази любов дава надежда и на единия, и на другия, храна за размисъл, макар и бързо да свършва...
- Как се случи, че при многото Ви таланти, актьорството надделя и решихте да кандидатствате в НАТФИЗ?
- Рисуването е първата ми и най-голяма страст. В последните години осъзнавам, че то е единственото нещо, което правя, без да има его в него. Аз рисувам и подарявам картината от любов. И в другите неща има любов, но в музиката, в пеенето и в актьорската игра съществува и нуждата от внимание, от обратна връзка. Свирил съм в Тамбурашкия оркестър, който е последният фаркашки тамбурашки оркестър в света, в Русе, към СОУ "Христо Ботев", което съм завършил. След това започнах да се занимавам с актьорство.
Първият ми учител по актьорство беше проф. Александър Илиев, който ме подготви и за НАТФИЗ. В VIII или IX клас се записах в школата "Артистисимо" в Русе, ръководена от него и Иглика Пеева, и така тръгна моят път в актьорството. Преди това мечтаех да уча живопис във Флоренция - място на разцвет, на богатство на култура, а Леонардо да Винчи е един от моите кумири в живота (дори имам татуировка на ръката на Ветрувианския човек) като личност с любопитство към живота. Но щом се качих на сцената, вече не исках да сляза от нея. Влязох в НАТФИЗ от първия път, в класа на проф. Пламен Марков.
- Какви уроци от проф. Марков носите със себе си и днес, като професионален актьор?
- Моят професор учи всичките си студенти, че актьорът преди да излезе на сцената, трябва да мисли, а като излезе на сцената, трябва да действа. Цялостната подготовка и сериозността, с която един актьор трябва да се отнася към ролята, ги имам от него и от страхотния му екип - Калин Ангелов, Анастасия Лютова, Лора Мутишева, Ралица Бежан, и нашия професор по сценична реч проф. Иванка Бенчева, с която съм имал много ценни, чисто човешки моменти. Когато влязохме в академията, тя ми каза: Вие имате семейства по родните си места, но оттук нататък ще прекарвате толкова много време в НАТФИЗ, че ние ставаме вашето семейство, докато сте в академията. На нея съм споделял много лични неща, любовни драми, ходил съм у тях на обяд, на люти чушки, говорили сме си за поезия, за какво ли не... Имам много хубави спомени от времето си в НАТФИЗ, минал съм през много хубави хора, много обичам учителите в моя живот. И все още се срещам с мои учители, когато се връщам в Русе - с господина ми по рисуване, с госпожата ми от първи до четвърти клас, с госпожата ми по български език, която ми казваше: Борисе, бори се! Проф. Марков и целият му екип съзнателно развиват - поне у мен развиха - една човечност към актьорската игра.
- Завършили сте магистратура по мюзикъл. Вече имате и първата си роля в този жанр - на Роджър в "Брилянтин" във Варненската опера. Във Великотърновския театър имате възможност да се изявите и в тази насока - минават ли Ви такива мисли?
- Минават ми мисли, въпросът е какви мисли минават на господин директора и на целия екип... Аз съм на разположение 24/7, както се казва. Готов съм за всякакви предизвикателства - за оперети, за мюзикъли, искам да се развивам и да опитвам различни неща.
А записах "Мюзикъл" в НБУ, първо, защото видях, че имам заложби, които трябва да се развият и подкрепят с образование в пеенето конкретно. И от желание да участвам в музикални спектакли, но и от гледна точка на конкурентоспособност. Защото има много актьори, които могат да пеят, но за да го правиш по-добре, се изискват знания.
- Играли сте главни роли в два късометражни филма - "Автопортрет" и "Споделено сърце". Харесва ли Ви да се снимате в киното?
- Харесва ми, да. Дори на "Автопортрет" съм съсценарист и правих сториборда на филма. Театърът е мащабен, но по-мимолетен, по-ефимерен, нещата се случват тук и сега и това е неговата магия. В киното има друга магия - на обектива, на камерата, на кадъра. Много се радвам, че се намерихме с Десислав Атанасов, който е режисьор на двата филма, както и с екипа. Летвата ми се вдигна много високо откъм представа за екип. Харесва ми, интересно ми е, там нещата са под доста по-силна лупа, през която може да се забележат фини детайли. Изисква се различен тип концентрация. При киното е необходимо много търпение. Докато в театъра се иска издръжливост, всичко се случва на един дъх, особено когато си в главна роля.
- Не вярвам да сте изоставили другите си любими занимания - рисуването и музиката...
- Тамбурата в момента е на стоп пауза, понякога изсвирвам на моята любима песента, с която я привлякох. Рисувам от време на време, сега дори имам две поръчки, понякога успявам да изкарвам и пари от това занимание. Нямам много време за тях напоследък, но намирам начин да приложа наученото в работата ми в театъра.
- Смятате ли, че е важно всяко дете да има досег с изкуството от ранни години, да се опитва да създава нещо с ръцете, с гласа си, с тялото си, да се докосне до акта на творчеството?
- Да се възпитава и насърчава любопитството на децата към изкуствата е изключително важно, така се полага хубава основа пред разбирането им за света по-нататък, за да бъде възприятието им по-богато, по-разнообразно. Възпитава се любов към различните неща, към това да опиташ и да разбереш какво ти допада. Ходих на рисуване, иконопис, тренирах плуване, карах скейтборд, дори пробвах авиомоделизъм. Това развива нещо много важно като качество, което съм забелязал, че липсва в поколенията преди мен, а и в част от моите връстници - да преодолееш страха от това да сгрешиш. Моите родители бяха гъдулари, майка ми беше учителка по музика, а вуйчо ми е саксофонист, така че от много малък съм закърмен с изкуство.
Колкото по-голям ставам, толкова по-благодарен съм на родителите ми, че са подкрепяли всичките ми интереси и желания. Баба ми е математичка и като ученик имахме големи спорове, но с нейна помощ изкласих. И макар сега да се занимавам с нещо, което няма общо с математиката, разбирам, че тези знания са необходими. Хубаво е развиването на децата да не бъде в крайност, например при мен то беше предимно в посока изкуства и сега си давам сметка, че понякога рациото ми липсва...
- Разбрах, че много обичате старото българско кино.
- Старите български филми са сладки, наивни, прекрасни! Много ми допада в българските актьори от близкото минало сладката реч, която използват, на моменти дори не съвсем книжовен, но много чаровен език. "Инспекторът и нощта" ми е любим филм, гледал съм го може би 20 пъти. И в момента няма актьор като Георги Калоянчев, който толкова земно да играе.
Духовитостта на актьорите от миналото - дори извън театъра и киното, е през речта им, която е богата, цветна. Днес езикът ни се развива много бързо, но не в положителна посока...
- А влечението Ви към кулинарията откъде е?
- Кулинарията влезе в моя живот в ученическите ми години. В един период се наложи да поживея сам и се научих да чистя, да си пера дрехите, да готвя... После, когато дойдох в София като студент, ми беше много лесно. Сега имам хубаво оборудване в кухнята, рецептурник, в който записвам рецепти, опитвам нови ястия. Когато имам гости, показвам обичта си към тях и уважението, че са благоволили да дойдат в моя дом, като им сготвя нещо много вкусно. Моята любима хапва с удоволствие всичко, което приготвям. Тя работи в банка, но се намерихме в театъра.