Трудолюбиви земеделци основават чешко село у нас

Преди много години лично цар Фердинанд поканил чехи да се заселят в района на Мизия, за да учат местните хора на модерно земеделие. Дали със сигурност поканата е дошла от него историята не казва, но е факт, че единственото чешко село у нас, просъществувало едва половин век, е било давано години наред за пример в цялата околия – подредено, чисто, а обитателите му – работливи земеделци, търговци и коневъди. Че е единственото чешко село у нас, днес е малко известен факт, макар то и досега да пази типичната си за западнославянска страна архитектура.

Селото се намира в Северозападна България, на 16 км южно от Оряхово. Създаването му е в резултат на обнародвания през 1880 г. – две години след Освобождението, Закон за заселване на пустеещите земи. Така група потомци на чешки емигранти в с. Света Елена в румънската част на Банат се договорили с българското правителство и основали през 1900 г. Войводово. Напуснали Банат по религиозни причини, а и заради недостига на обработваема земя там.

Новото село било кръстено на Войводата - бунтовник от четата на Христо Ботев, убит в местността през 1876 г. То се радвало на стопански разцвет, независимо от участието на България във войните, и се разраствало бързо. Новосъздаденото селище през 30-те години на ХХ век наброявало вече около 800 жители, над 600 от които били чехи, пише чешкият антрополог Марек Якоубек в книгата си „Войводово – едно непознато чешко село в България“. През 1926 г. в селото било открито чешко училище.

„Бяха по-затворени, най-дисциплинирани в работата и начина си на живот. Не посещаваха кръчмата, сладкарницата , сборовете, живееха свой, по-затворен живот. (…) Добри земеделци, нивите им най-подредени, всички бяха заможни  благодарение на упорития труд“, разказва за чешките заселници сценографът Антон Гюков в книгата си „По петите на Клео. Моята малка делиорманска Европа“. Той ги описва като силно религиозни, добри съседи и „акуратни“ хора, които най-щедро участвали с парични средства в обществените дела.

Някогашният представител на Ватикана в София – монсеньор Галони, споделя на тогавашния чешки посланик у нас Франтишек Кубка, че войводовските чехи са били „пример за чистота и отлична селскостопанска работа в цялата околност“. Българинът от селото Нецо Петков пък свидетелства, че войводовските чехи винаги изпреварвали съседните села със засяването, като не пропускали нито един подходящ момент да работят на полето. Те обаче никога не се хранели на къра – по обяд впрягали конете, връщали се по къщите си и след хапване и почивка отново отивали да работят на полето. В събота следобед премитали селските улици и приготвяли сладкиши – бухти с мак, рохлички, колачета. В неделя обличали най-хубавите си дрехи и отивали на църква. 

Някогашните жители на селото били и отлични търговци, занимавали се с развъждане и продажба на коне не само в района на Мизия, но и в София, и другите големи градове у нас. „Непрекъснато продаваха и пшеница, царевица, тиквени семки, яйца, сметана, салам“, разказва техният съвременник Салим Салим. Колбасите се произвеждали основно в работилницата на Йозеф Складл. До средата на петдесетте години цялото село говорело само чешки език, въпреки че в около тридесетина къщи живеели и българи.

С увеличаването на населението на селото изхранването на хората се превърнало в проблем, тъй като земята не достигала. Така през 1928 г. се оформила първата емигрантска вълна към Аржентина, веднага след като през пролетта на същата година осем двойки в селото се бракосъчетали. Към края на 1934 г. отново се появил проблемът с недостига на земя и няколко семейства се изселили в с. Белинци в Североизточна България.

Войводово просъществувало до края на Втората световна война и в началото на 50-те години на миналия век всички чешки заселници в селото се преселили в областта Южна Моравия в тогавашната Чехословакия. Според някои изследователи преселването е вследствие на следвоенните ремиграционни процеси, основани на базата на междудържавни споразумения. Според други причина става все по-твърдата линия на тогавашното правителство у нас. Така от България си тръгнали около 700 чехи.

Селото не останало обезлюдено за дълго – след като чехите си заминали през 1950 г., в с. Войводово пристигнали 80 семейства заселници от Горно и Долно Уйно, а след тях в кирпичените чешки къщи се заселили 40 семейства от с. Белица, Ихтиманско. Те били принудени да си търсят нов дом заради строителството на язовир „Тополница“. На преселниците от Кюстендилско и Ихтиманско били раздадени около 2000 декара обработваема земя. Макар и побългарено, оряховското Войводово запазило нестандартния си облик – широки улици, опънати като по конец. Нетипичните за българската архитектура къщи били направени от тъпкана пръст и плет, а стените им били дебели 55 см. Местните хора продължили да ги наричат „битници“.

Времето си минавало и някогашното чешко присъствие в района на Мизия било забравено. Забвението продължило до 80-те години на ХХ век, когато селото привлякло вниманието на бохемиста и етнолог Владимир Пенчев. Той решил да изследва на място историята на селището. „Когато автобусът спря, имах чувството, че не се намирам в България. В прави редици около мен бяха застанали къщи, познати ми единствено от пребиваванията ми в Чехия и нямащи нищо общо с характерната българска народна архитектура.“

През 90-те години Пенчев отново отишъл във Войводово и успял да разговаря с последните живи потомци на някогашните чехи. За щастие по това време у нас пристигнали чешки абсолвенти на Факултета за хуманитарни изследвания на Карловия университет в Прага с идеята да учат български. Сред тях били Марек Якоубек и Томаш Хирт, които впоследствие започнали работа в Катедрата по антропология на Западночешкия университет в Пилзен и имали голям принос в проучването на историята на Войводово.

Доц. д-р Якоубек и съпругата му станали основния двигател за изследването на чешкото село, събрали много спомени от някогашните обитатели на селото и ги отпечатали в книгите си – вече цяла дузина монографии. Част от трудовете им са преведени и на български език. Съпрузите, заедно с потомъка на войводчани Борживой Кньоурек, дори създали специален сайт - Vojvodovo.cz, посветен на Войводово, в който се публикуват исторически факти, статии и стари снимки.