Проза
Управителят на почивната станция
Разказ от Денчо ВЛАДИМИРОВ
/ брой: 156
Не съм виждал море отдавна.
Не всеки българин сега може да си позволи като някога през социализма да отива с профсъюзна карта да почива с челядта със седмици. Затова, като на много българи, и на мен морето ми е вече само в спомените.
Един от тях често си го спомням с усмивка, като зърна морето ни по телевизора.
Беше лято като лято, преди около половин век.
Като всяка година, потеглихме като семейство с двете си деца за почивка на морето.
Още щом пристигнахме в профсъюзната крайморска почивна станция "Роден делфин", ни посрещна намръщен мъж, който внимателно се взря в мен:
- Аз съм управителят на станцията! - отчетливо произнесе той. - Командирован съм от управлението.
И продължително ме огледа.
После дълго гледа в моя паспорт и този на жена ми.
Накара ни да застанем и в профил.
Внезапно управителят накара жена ми да назове, без да се замисля, трите ми имена и тези на децата. Същото изиска и от мен, и се успокои едва след като тригодишната ни дъщеря назова безпогрешно моето, на жена ми и на братчето си имена.
- Знаете, някои се представят за съпрузи, пък... Има ги всякакви! - каза той.
След което бръкна в някаква секретна огнеупорна каса и ми подаде оттам един ръждив ключ - толкова елементарен, че отначало го помислих за закривен гвоздей.
- Бунгало №102! Внимавайте, повредите се заплащат от почиващите в петорен размер!
Мислех, че това ще е последната ни среща с управителя на почивната станция "Роден делфин".
Уви.
Още на другия ден той ме спря и ме попита какви са тези къси панталонки на мен.
- Как какви? - все още не разбирах наближаващия кошмар аз. - Плажни панталонки. Нали сме на море.
- Плажни панталонки? Такива, драги, ще носите на плажа. А тук сме населено място!
- Какво населено място сме тук? - осмелих се да оспорвам аз. - Та тук са само бунгала и чадъри...
- Казах! - отсече управителят. И в тоз миг се взря в лицето ми:
- Опа! Ама да не би случайно да имате намерение да си пускате и брада!? Внимавайте - в нашата станция не може - в правилника никъде не пише, че летуващият може да си променя установения по паспорт образ и вид, с който е пристигнал. Същото се отнася и за мустаците. Правя ви компромис засега за дългата коса! Да не ставате хипи? Като ония там, гадовете, на Запад?
Същия ден управителят организира събрание, на което ни запозна с наказателния правилник в почивната станция. Кой знае защо в миговете, когато обясняваше класическите ситуации, при които летовникът може да бъде изхвърлен от станцията, управителят гледаше многозначително в мен...
На втория ден така и не можахме да отидем на предобедния си плаж.
Управителят ни строи пред бунгалата и с тежък укор ни заговори за незадоволителната хигиена в района на почивната станция. След това под негово ръководство, на фона на пуснати от магнетофон масови и революционни песни от съпротивата, започна осъществяването на мероприятието "уборка", завършило със запалването на голям лагерен огън по обяд...
Следобед управителят изиска да излъчим комисия, която да мине и провери вътрешния ред на бунгалата, поради което отиде по дяволите и следобедният ни сън и плаж.
Вечерта той се засили да ни направи и вечерна проверка, но бързо се досети, че това не е все пак запасняшки сбор. Затова се задоволи да призове всички ни към бдителност през нощта, той като един гледал сватба, друг - брадва, и не се знаело какво може да се случи в мрака.
На другия ден следобедният ни плаж не се състоя поради това, че управителят ни събра за кратка лекция за положението в африканския юг.
- Почивна станция без актуална информация за това, което става в света - това е все едно манджа без сол! - каза ни управителят и ни обеща да ни събере още няколко пъти по същия повод, тъй като трябвало да отчита дейност и в тази насока.
- Не искам да кажат, като се върнете от море, че тук само сте се плацикали и пекли!
Веднъж управителят успя да ни изненада, като дойде лично на плажа и набързо ни измъкна от дълбоката зона за къпане.
- Разрешавам ви да плувате само до шамандурките! И само със спасителни пояси! Никакви дюшеци!
Мотивира се, че не искал никакво произшествие, борел се за образцова почивна станция.
На другия ден си стегнаха куфарите и си отидоха предсрочно първите две семейства.
Скоро ги последваха и други, тъй като амбициозният управител се беше заел да запълни една от празнините в дейността на станцията и ни бе съобщил на всички да се готвим за няколко нощни военизирани игри под кодовото название "Златната рибка".
В края на краищата с управителя остана само персоналът на почивната станция!
Но човек с характер бил нашият управител. Решил той и при новосъздаденото положение и с този намален личен състав да изпълни набелязаната програма, и провел няколко семинарни занятия по политическа просвета, две от готвачките по негово нареждане се явили на конкурса за хармонично тяло из тукашната плажна ивица, а главният готвач взел участие в местните демонстрации на старинния хайдушки обред "Въртене на чеверме". Домакинът на станцията, под заплахата да бъде дисциплинарно уволнен, играл нестинарски игри на огън.
Шофьорът на служебното пикапче, който бе успял да се залюби с една от летовничките, след нейното бягство от станцията се пропи от мъка и блъсна колата в един акостирал параход на пристанището. Изобретателният управител обаче само нарече шофьора "леке" и обеща да го даде под съд, след което довлече на буксир потрошената кола и устрои с нея в станцията изложба, посветена на безопасността на движението...
...Оттогава няколко години не виждахме този кошмарен управител.
Но ето че след поредната реорганизация в управлението, когато се явихме за първа среща с новия си началник, голяма част от нас така и замръзнаха на местата си.
За нов началник съдбата ни бе изпратила нашия стар познайник от почивна станция "Роден делфин", управителя!
Този път обаче до масови напускания не се стигна.
Защото, както се уверихме сами, дивотиите и приумиците на шефа ни могат да направят впечатление някому в една почивна станция, но не и в сложния и многообразен процес на работата...
Тази година детската повест "Море в планината" на Денчо Владимиров, която се радва на възторжени отзиви от децата, излезе и като второ издание, допълнено с още разкази. Художник на книгата е талантливата писателка Паша Владова, родена и израснала в Пазарджик, а издател е младото пловдивско издателство "БЛАКОМ".
ДЕНЧО ВЛАДИМИРОВ е роден на 8 април 1944 г. в град Гюмюрджина (Комотини), Гърция. На шест месеца, завит във войнишко одеяло, преминава през прохода Маказа за стара България като бежанец. Писател, драматург, журналист и бард. Завършва литература във Великотърновския университет, след това работи във вестниците "Борба", "Народен другар", "Септемврийско знаме", "Отечествен глас". До края на 80-те години е превеждан и печатан в много централни руски издания - "Литературная газета", "Крокодил", "Огоньок", "Вечерняя Москва", "Правда", както и в редица издания в Чехия, Словакия, Германия и САЩ. Автор е на сатиричните спектакли "Ум за чудо", "Халата", "Хайде, хопа!", "Свободно, усмихни се!", "Силно средство" и др. През 1994 г. основава вестник "Приятелство", бил е заместник главен редактор на вестник "АртКлуб", обществен кореспондент на радио "Голос России". Пише поезия, проза, публицистика. Член на СБЖ и СБП. Автор на книгите "Малка театрална енциклопедия: шаржове" (2004), "Балканска рулетка" (автобиографична повест, 2005), "Обърни се със смях назад", "Кой бута кошерите: невероятно приключение с хора и животни" (2006), "Комедии" (2007), "Свободно, усмихни се!" (2009), "Говори Москва! - записки на кореспондента: документална повест" (2009), "Усмивки в мъглата" (сатира, 2009), "Не разпрягай Росинант", кратка забавна енциклопедия за журналисти (2010), "Пиеси" (2011) и др. В последните години създава десетки късометражни филми, един от които - "Двата венеца на патриарха Кирил Московски и Всерусийский", му носи специалната награда на международния филмов фестивал "БАЛФЕСТ". Носител е и на награди за литература и журналистика.