Когато нещата тръгват на зле, се очаква да станат още по-зле

Акад. Кирил Боянов
 
В последните години научните изследвания във всички области нарастват с бързи темпове. Все повече млади хора, завършващи образованието си, се насочват към научни изследвания. Появяват се и нови области, откриващи поле за разгърната и плодотворна дейност. Традиционните направления математика, физика, химия, биология и т.н. постоянно откриват неизследвани проблеми, дори в медицината - една от най-старите и детайлно развити научни направления, беше направено неочаквано откритие - неописан досега орган от човешкото тяло. Новите предизвикателства на науката повишиха значително изискванията към учените както в тяхната обща подготовка, така и за специализацията, към която те се насочват. Към качеството на тяхната работа, която се изразява в публикуване на получените от тях научни резултати, се предявяват все повече изисквания и то се оценява по различни критерии. Безспорно, за различните клонове на науката, количествените оценки, които характеризират всеки учен - т.нар. импакт фактор, индекс и т.н., са различни.
Тези високи критерии започнаха да се прилагат и към българските учени, защото никоя национална наука не се развива сама за себе си, а се вписва в пътека, по която върви науката в света. Особено днес, когато България е член на Европейския съюз и говорим за общоевропейско изследователско пространство. Ако направим преглед на развитието на българските учени, могат да се забележат някои особености. Научното израстване след 50-те години се регулираше от Висшата атестационна комисия (ВАК). Чрез нейните специализирани комисии се присъждаха научните степени - кандидат на науките (доктор) и доктор на науките, както и научните звания - доцент, професор и старши научен сътрудник II и I ст. (в последните години приравнени към доцент и професор). Критериите за израстване по стълбицата бяха определяни от научните звена и съвети по инструкции на ВАК. Може да се твърди, че нивото на получените степени и звания през тези години бе добро, нашите учени се ползваха с авторитет и с международно признание. Могат, разбира се, да се посочат и примери за получаване на степени и звания от лица, които не са отговорили на критериите, а са се изкачвали по научната стълбица благодарение на политически фактори или по субективни причини не са получили степен или звание, но техният процент не е преобладаващ. В годините преди 2010 г. се забелязва стабилност в броя на хабилитираните лица. В посочената таблица е включена извадка за годините 1994-2016 г. Посочени са присъдените звания за професорите като най-характерни, като званията на старши научен сътрудник I ст. са приравнени към професор.  
Естествено пикът е през 2012 г., тъй като за подготовка на документите за всеки конкурс е необходима поне една година. В следващите години  средно статистическият брой на хабилитираните професори е около 2-3 пъти по-висок от този до 2010 г. 
Количествените промени в случая пораждат качествени изменения и означават понижаване на нивото на хабилитираните професори. Това води до няколко последствия: понижава се нивото на преподаване във висшите училища, по-слабо подготвените кадри предизвикват ефект на по-слаби резултати и във висшето, и в средното образование с косвен ефект върху икономиката и културното равнище на нацията.
По-тревожното е, че експертизите, които очакват правителствата от "учените", се оказват по-некачествени или неточни, което води до влошаване и на правителствените решения. Влизаме в отрицателна спирала, при която системата ще произвежда още по-некачествени учени, което ще се отразява на резултатите и т.н. Известно от техниката правило е: когато нещата тръгват на зле, се очаква да станат още по-зле.
Има начин да излезем от тази спирала, без да се правят кардинални промени. Може да се въведат например понятието "национален доктор" (docteur d'etat) по примера на Франция и "национален професор". Съответно към тези степени и длъжности, валидни за цялата страна, ще се прилагат по-високи изисквания.
Проблемът е, че подобна мярка ще срещне ожесточена съпротива, тъй като има още много кандидати за професори и още повече професори, които са кандидати за държавни експерти по проекти.
Както се изразява мой приятел (Ф.С. от ТУ-София): щом имаш 7 приятели професори, какъв е проблемът да влезеш в тази компания. Простите прогнози показват, че има възможност в дигиталното общество мнозинството да е хабилитирано, но въпросът, доколко това ще е полезно, не се задава...