Писането на поезия е свещенодействие

ПЕТЯ ЦОНЕВА е родена в Габрово. Доцент е по английска литература във Великотърновския университет "Св. св. Кирил и Методий". Има шест издадени стихосбирки - "С крило на земята" (2010), "Дори да няма врата" (2019), "Белият час" (2021) - удостоена с Априловската награда през 2021 г. за поезия, "Спасителна песен" (2022), "Око и огледало" и "Люлката на живота" (2023) - издадена с подкрепата на Община Ивайловград. Публикува в национални издания и е лауреат на множество конкурси. Сред тях се отличават първите места в конкурсите "В полите на Витоша", "Яворови дни", "Добромир Тонев", "Дора Габе". Носителка е на Славейковата награда за поезия за 2021 г., на наградата "Ивайло Балабанов" (2022) и на наградата "Йордан Кръчмаров" (2023). Удостоена е със "Сребърно перо" на Славянската литературна и артистична академия.

Как се пише поезия? Както се пее скръбта.
Както цъфват напролет дърветата, тихо и скришно.
Както спътникът следва до края си своя звезда.
Както идва смехът и целувката, както се диша.

- От този стих разбираме, че за Вас писането на поезия е естествено състояние и дълбока потребност. Но защо избрахте поезията като форма на изразяване?
- Когато говорим за творчество, въпросът за избора е сложен. И все още се питам дали всъщност аз съм избрала поезията като форма на себеизразяване, или тя е избрала мен. Ако проследим корените на литературата в човешката история, ще видим, че те са пронизали онова време на първоначалата, когато словото не е било просто средство за общуване, а свещенодействие, памет и връзка с божественото.

Неслучайно най-старите свещени книги, запазени в световните библиотеки, са съкровищници на древната поезия. И в тези първи времена поезията е била и слово, и песен, и действие, и молитва, и памет, и словесен образ на човешкото битие в пространството на всемира. Макар че днес тя е специфичен литературен жанр, след като постепенно в литературата и изкуството започват да се обособяват всички тези функции като отделни форми, си мисля, че в поезията продължават да звучат древните гласове на прорицателите и пророците, които са можели да говорят с Бога. И че освен виртуозно словесно майсторство, тя продължава да бъде езикът, с който Бог говори на хората.
- Кои са темите, сюжетите - красиви или печални, които в днешното време Ви вдъхновяват или Ви подтикват да пишете?
- И красиви, и печални, и радостни - поезията не е по-различна от живота. Тя само успява да намери думите за него, дори невинаги. Може би най-истинските стихотворения са тези, които остават ненаписани. Един от световните майстори на словото, Халил Джубран, казва, че и радостта, и скръбта извират от едно и също място - колкото по-дълбока е скръбта, толкова по-голяма е и радостта ни - а сърцето само познава и скърбите, и радостите си. Убедена съм обаче, че ситото сърце и равнодушният ум не могат да напишат истинска поезия. Трябва нещо да липсва - крило, корен, хляб, обич, човек да е преживял някакво разпятие, за да открие своята спасителна песен. Писането на поезия - а днес почти всеки е "подострил" перото си - е свещенодействие, не хоби. Не пълнене на празно време. Не гонене на конкурси и печелене на суетна слава. То е преди всичко умението да вникнеш в себе си, да потърсиш Бог в себе си и да преживееш възкресителната сила на живота. Всичко останало е част от суетното ни време, има своята публика и своите награди, но истинската поезия се познава по това, че когато я прочетеш, дъхът ти спира.
Едно момиче, което е и един от мълчаливите ни големи поети - Мая Нарлиева, веднъж ми го каза. Истинската поезия не вика и не крещи, за да привлича внимание към себе си. Тя просто е. Дори когато мълчи, е. И който има сърце, я чува. Времето раздава истинските награди - ако остане във времето, значи е победила.
- Сред многобройните Ви награди е и тази на името на Ивайло Балабанов. Когато получавахте статуетката "Почетен селянин на "Мистериите на Хухла" м.г., стана ясно, че без да сте познавали лично този именит хухленец, го чувствате като поетичен събрат. Затова ли решихте да предоставите средствата от продажбата на най-новата Ви книга "Люлката на живота" за издаването на двуезичен сборник с избрани негови стихотворения?
- Ивайло Балабанов е великан в поезията ни. Не бих казала, че го чувствам като събрат - по-скоро съм при нозете му. Но всъщност конкурсът с неговото име беше причината да се озова в Ивайловград и в Хухла, родното село на поета.

Никога преди не бях ходила по тези места, може би защото в географията на съзнанието ни те се намират в крайните български земи, защото далечината създава перспективата на смаленото времепространство, което е просто оптическа илюзия. Благодарна съм от все сърце за отличието в конкурса най-вече защото чрез него получих наградата да видя колко огромна е България тъкмо там, в "края" си, или по-скоро в "началото", както пише самият Балабанов. Защото по тези места земята ни се простира в невероятна дълбочина - Родопите може и да не са най-високите ни планини, но сякаш са най-дълбоките - достатъчно, за да поберат тракийски гробници, отбранителни крепостни стени, всичките 200 младенци, изклани в местността "Илиева нива" по време на Разорението на тракийските българи, и белите носии на жените, които отказват да носят бяло след това, само черно - белите дрехи пазят за погребенията си. Представям си как тази наша България е потънала така дълбоко, че днес мълчи. И дори учебниците по история отказват да пишат за това.
Чудно е, дори в някакъв смисъл свръхестествено, че се срещнахме с Ивайло Балабанов по такъв начин след смъртта му. И е тъжно, защото не можах да стисна ръката на живия поет, на Балабана, както го наричат хората там, а думата "балабан" означава "висок, голям". Но като се замисля, големите поети не умират, те винаги се връщат, защото са засадили лозе и трябва да го нагледат - така пише и той в едно от най-силните си стихотворения "Легенда за вярване". И аз изпитах завръщането му с пълна сила в срещите си с неговите роднини, приятели и земляци, с хората от Хухла и Ивайловград, с "Мистериите на Хухла", организирани ежегодно от неуморния хухленец Иван Бунков, голям разказвач и приятел на Ивайло. Безкрайно съм благодарна на Диана Овчарова, кмет на Ивайловград, и на Общината, за доверието и подкрепата при издаването на книгата "Люлката на живота", посветена на големия поет. Благодаря на хухленци, че вече имам съселянство с тях, това е голяма чест по ред причини... На Златка Долапчиева, сестрата на поета, която отвори сърцето и дома си за мен, непознатата. Благодаря и на Георги Дамянов, друг необикновен ивайловградчанин със сърце на поет, който ме посвети в геоложките тайни и легенди за този край. И на всички, които ме приеха с толкова топлина!

Радвам се, че Хухла има и своята надежда, своя бъдещ голям поет Димитър Кондузов, който сега е едно чудно талантливо момче.
Така за много кратко време осъзнах кой е Ивайло Балабанов. Той е земята си, приятелите си, бъдещето, а всичко това е част от нещо много по-голямо - люлката на живота.
- Темата за преводите на български произведения на чужди езици е много важна - така може да се популяризира по света нашето съвременно словесно богатство. Това трябва да бъде инициатива на самите автори или е необходимо държавата, институции да се ангажират с този процес?
- Продължавам мисълта си от отговора на предишния въпрос - мнозина вероятно биха изразили съмнение дали Балабановата поезия може да бъде и трябва да бъде превеждана заради някои емблематични негови стихотворения, които са здраво вкоренени в българските реалии. Доколкото знам, избрани негови стихотворения вече са преведени на руски език и това е чудесно. Доколко Балабанов е преводим? Доколкото корените на поезията му далеч надхвърлят конкретния хронотоп (време и място), с който са свързани и се разпростират в светоусещане, което създава един космически модел на битието. Относно механизмите на популяризиране - мисля, че когато става въпрос за поезия, която е национално богатство, държавата и институциите не бива да бъдат безразлични.
- Освен че сте преподавателка по английски език, Вие пишете и публикувате научно-изследователска литература в областта на сравнителното литературознание на английски. Предпочитате сама да превеждате своите стихове на английски или бихте ги поверили на колега - преводач на поезия?
- По-скоро бих поверила на преводач българските си стихотворения. Имам и някои, написани на английски, които звучат по различен начин. Писането на език, който не е роден за писателя, е вече често срещано явление в съвременната културна обстановка на глобализирания свят. Нарича се "екзофония". Интересното е, че в този случай творците изграждат различни свои идентичности в различните езици, т.е. моето английско "аз" е различно от българското.

Бих поверила превода на стихотворенията си на колега и защото неизбежно съм прекалено "вътре" в тях, а за успешния превод е нужна известна дистанция. Разбира се, бих редактирала преводите след това, ако сериозно се разминават със замисъла ми.
- Когато човек умее изкусно да борави с думите, те могат да са мехлем за душата, както и силно оръжие. Смятам, че отговорността на писателя е много голяма...
- Така е. Словото има способността да създава светове, но и да ги руши. То е "в началото", но и в края, затова всички ние трябва да бъдем отговорни към думите си. Още повече писателите.
- Интернет и социалните медии чувствително промениха средата, в която изкуствата и авторите съществуват. Пречи ли, помага ли на твореца публикуването на произведения във виртуалното пространство?
- И помага, и пречи. Помага, защото създава мигновена връзка на автора с много читатели, но и пречи, защото сред морето от гласове истинските стойности някак се размиват...
- Според Вас има ли вероятност Мрежата да замести напълно хартиената книга?
- Не, както и така нашумелият напоследък "изкуствен интелект" не би могъл да замени живия човек. Това, според мен, са митове на съвременния технологичен свят. Дори в един апокалиптичен сюжет да се възцари времето на свръхинтелигентните машини, ще им липсва нещо много съществено - "диханието" на живота, сърцето. Защото мисъл без сърце е като "кимвал, който дрънчи". Така и с книгите - за мен те са необходимият "хартиен ритъм", нужен, за да уравновеси днешното бързащо време. И да ни напомни, че насладата от живота, съзерцанието, докосването до материалното тяло на книгата са усещания, които не бива да губим. Днес те са част от всичко, което ни закотвя в минутите. Трябва да се учим да живеем бавно, защото животът е много кратък. Много!